— Това е подслушване. Трябва ни разрешително от съда. Може да отнеме дни.
— Не е подслушване. Само ще ни кажат от кой адрес се звъни.
— За „Теленур“, опасявам се, между двете неща няма разлика.
— Просто кажи на Туршилдсен, че се обаждаш от мое име.
— А смея ли да попитам защо той би рискувал работата си заради теб?
— Стара история. Преди доста години го спасих в ареста от юмруците на Том Валер и компания. Нали знаеш как озверяват, когато закопчеят ексхибиционист.
— Значи Туршилдсен е ексхибиционист?
— Бивш. И няма нищо против да се отплати за дискретността ми с някоя дребна услуга.
— Ясно.
Хари затвори. Започнаха същинската работа по разследването и той вече не усещаше нито северния вятър, нито бомбардировките на снежните игли. Понякога работата му го правеше щастлив. Обърна се и тръгна към Главното управление.
Настаненият в единична стая в болницата в квартал Юлевол Юн усети как телефонът му вибрира върху чаршафа и веднага го вдигна.
— Да, моля?
— Аз съм.
— Здрасти — каза той в безуспешен опит да прикрие разочарованието си.
— Май си се надявал да е друг — отбеляза Рагнхил с престорено бодрия тон на обидена жена.
— В момента не мога да говоря много — Юн хвърли поглед към вратата.
— Исках само да ти кажа колко съм ужасена от случилото се с Роберт. Моите съболезнования.
— Благодаря.
— Сигурно ти е много тежко. Впрочем къде се намираш сега? Звъних ти на домашния телефон.
Юн мълчеше.
— Мадс ще работи до късно. Ако искаш, ще се отбия да те видя.
— Не, благодаря, Рагнхил. Няма нужда.
— Мислех си за теб. Толкова е мрачно и студено. Страх ме е.
— Ти никога не се страхуваш, Рагнхил.
— Понякога ми се случва — възрази тя с превзето сърдит глас. — Тук има много стаи и никакви хора.
— Ами премести се в по-малка къща. Трябва да затварям, тук не разрешават да се говори по мобилни телефони.
— Почакай! Къде си, Юн?
— Получих леко мозъчно сътресение. В болница съм.
— В коя болница? В кое отделение?
Юн остана смаян.
— Повечето хора на твое място биха попитали как съм получил сътресението.
— Знаеш колко мразя да не знам къде си.
Юн си представи как на следващия ден Рагнхил му идва на свиждане е голям букет рози. А Теа поглежда първо нея, а после него с въпросителен поглед.
— Чувам, че сестрата идва — прошепна той. — Трябва да затварям.
Натисна червената слушалка и се вторачи в тавана, докато телефонът изпълни прощалната си мелодия и екранът угасна. Рагнхил беше права. Наистина беше ужасно мрачно. Но се страхуваше не тя, а той.
Рагнхил Гилстрюп стоеше до прозореца със затворени очи. После ги отвори и погледна часовника. Мадс я предупреди, че е зает във връзка със заседанието на борда ма директорите и ще закъснее. Напоследък се случваше все по-често. Преди винаги ѝ казваше точно в колко ще се прибере и наистина спазваше или дори си идваше по-рано. Рагнхил, разбира се, не го искаше по-рано вкъщи, но и редовните му закъснения ѝ се струваха малко странни. Леко подозрителни, защото напоследък се случваха и други необясними неща. Например със сметката за стационарния им телефон пристигна и подробна разпечатка на всички проведени за последния месец разговори. Рагнхил със сигурност не бе поръчвала подобна информация. Тя обаче пристигна: пет листа формат А4 с прекалено изчерпателни данни. Налагаше се да престане да звъни на Юн, но тя просто не беше в състояние да се сдържи. Защото Юн имаше онзи поглед. Погледа на Юханес. Не мил, интелигентен или нежен, а поглед, който умее да отгатва какво си мисли тя, преди да си го е помислила; който я вижда такава, каквато е. И въпреки това я харесва.
Вторачи се в площта отвън, възлизаща на цял декар. Гледката ѝ напомни за пансиона в Швейцария. Блясъкът от снега обливаше тавана и стените на голямата спалня със синьо-бяло сияние.
Именно тя настоя да си построят дом тук, високо над града, в гората. Така ще преодолея усещането за затвор, обясни му тя. И мъжът ѝ, Мадс Гилстрюп, си помисли, че тя говори за атмосферата на града и веднага отдели пари, за да ѝ вдигне къща. Разкошът му излезе двайсет милиона. Преместиха се и Рагнхил сякаш излезе от килията си в заграденото пространство пред затвора. Слънце, въздух, простор. Но не я напусна усещането, че е затворена. Точно както в пансиона.
Някои дни — като например днес — тя се питаше как е попаднала тук. Ако обобщеше външните обстоятелства, нещата изглеждаше така: Мадс Гилстрюп, наследник на голямо състояние, се запозна с нея, докато следваше близо до Чикаго, Илинойс, САЩ, където и двамата учеха икономика в посредствени университети, чийто престиж и възможности за забавление обаче превъзхождаха висшите училища в Норвегия. И двамата бяха израснали в заможни семейства, но неговото беше по-богато. Докато неговите родители притежаваха капитал, натрупан от пет поколения собственици на параходни дружества, нейните роднини бяха най-обикновени селяни и парите им още миришеха на печатарско мастило и развъдници за риба. След дълги години терзания между оскъдни земеделски субсидии и наранена гордост, баща ѝ и чичо ѝ продадоха двата си трактора и вложиха всичките средства в развъдник. Намираше се точно под прозорците на къща, разположена на ветровит хълм в най-южната административна област на Норвегия — Западен Агдер. Улучиха идеалния момент: почти липса на конкуренция и астрономически цени за килограм риба. За четири години с огромни приходи станаха мултимилионери. Събориха къщата на хълма и на нейно място построиха разкошна „торта“, по-голяма от плевника, с осем еркера и двоен гараж.