Всичко започна с план. Поради несполучливите решения на Мадс стойността на акциите продължаваше да се срива. Налагаше се да вземат драстични мерки. Не стигаше само средствата да се преместят в активи с по-нисък риск: трябваше да се погасят дългове, натрупани от компанията. Накратко, предстоеше да извършат сериозна финансова операция. Свекърът ѝ прокара тази идея. И наистина предложението му намирисваше на рязка промяна или по-скоро на обир. Обир не на добре охранявани банки, а на старици. В ролята на старицата влезе Армията на спасението. Рагнхил прегледа портфолиото с имотите на организацията. Стори ѝ се внушително. Е, жилищните сгради се намираха в недотам добре състояние, но разположението и потенциалът им бяха отлични. Интерес представляваха предимно сградите в централните квартали на Осло и по-конкретно — в Маюрстюа. Счетоводните данни на Армията ѝ подсказаха две неща: първо, организацията се нуждае от средства и, второ, недвижимите имоти бяха оценени на много по-малка сума от действителната. Вероятно не осъзнаваха какви съкровища притежават. Рагнхил се съмняваше, че ръководните кадри в Армията на спасението блестят с интелигентност и знания. Времето за покупка на имоти ѝ се стори идеално, защото пазарът на жилища се сви, а курсовете на акциите и други важни показатели тръгнаха нагоре.
Уреди си среща с едно телефонно обаждане.
В един прекрасен пролетен ден спря с колата пред щабквартирата на Армията.
Посрещна я комендантът — Давид Екхоф. За три секунди прозря какво се крие зад ведрата му усмивка: авторитарен групов ръководител. Рагнхил умееше да се справя с такива като него и очакваше всичко да мине гладко. Той я заведе в залата за срещи и ѝ предложи гофрети и удивително отвратително кафе. На разговора присъстваха още един по-възрастен сътрудник на Армията — управителният директор, на когото му предстоеше скорошно пенсиониране — и двама по-млади. Единият младеж, Рикард Нилсен — стеснителен на вид — ѝ напомняше на Мадс Гилстрюп. Но изненадата ѝ от този факт се оказа нищожна, сравнена с шокиращата прилика, която откри у другия младеж на име Юн Карлсен. Не я порази нито високата му прегърбена фигура, нито откритото момчешко лице, нито топлия глас. Цялото ѝ внимание прикова погледът му. Очите му я пронизваха. Така я бе гледал само Юханес.
По време на първата част от срещата управителният директор я осведоми, че оборотът на Армията на спасението възлиза — по негови скромни изчисления — на един милиард крони, като значителна част от него представляват доходите от даваните под наем 230 жилищни сгради на територията на цялата страна, собственост на Армията. Рагнхил изпадна в нещо подобно на транс и напразно се мъчеше да не зяпа така открито младежа, косата му, спокойно отпуснатите му върху бюрото ръце, прегърбените рамене под черната униформа. Още от малка Рагнхил свързваше тази униформа с възрастни мъже и жени, които пеят втори глас в тригласни песни и се усмихват, макар да не вярват в живот след смъртта. Допреди си мислеше — без впрочем да е размишлявала сериозно над въпроса — че в Армията на спасението постъпват хора без възможности да попаднат другаде, посредствени, безинтересни, с ограничен умствен капацитет, защото никой не иска да се занимава с тях. Тези хора обаче поне си дават сметка, че Армията представлява общност, където дори те отговарят на изискванията: да пеят втори глас.
След като изпълнителният директор приключи, Рагнхил му благодари, отвори една папка, извади лист и го плъзна по масата към коменданта.
— Това е предложението ни — поясни тя. — От написаното ще разберете кои имоти ни интересуват.
— Благодаря — кимна комендантът и погледна листа.
Рагнхил се помъчи да разгадае изражението му. Но лицето на Давид Екхоф не се промени. На масата пред него имаше чифт очила за четене. Той дори не посегна към тях.
— Нашият специалист ще го прегледа и ще ви съобщи решението ни.
Комендантът се усмихна и бутна листа към Юн Карлсен. Рагнхил забеляза леко потръпване по лицето на Рикард Нилсен.
Тя подаде визитката си на Юн Карлсен.
— Ако възникнат неясноти, просто ми звъннете — подкани го тя и усети погледа му като физическо докосване.
— Благодаря ви за посещението, госпожо Гилстрюп — кимна комендант Екхоф и плесна с ръце. — Обещавам да получите отговор в рамките на… Юн?
— Няколко дни.
— Няколко дни — повтори с ведра усмивка комендантът.
Четиримата мъже я изпратиха до асансьора. Докато чакаха, никой не обели дума. Преди да се качи в кабината, Рагнхил се наведе към Юн Карлсен и прошепна:
— По всяко време, на мобилния.