Пред тях спря сааб. Прозорецът се плъзна безшумно надолу.
— Ще тръгваме ли, Мартине?
— Сако секунда, Рикард. — Тя се обърна към Хари: — Къде живеете?
— В Бишлет. Но предпочит…
— Рикард, нали няма проблем да закараме Хари до Бишлет? И ти живееш там.
Рикард се вторачи в мрака и отговори с равен глас:
— Ще го закараме, разбира се.
— Хайде, елате — Мартине подаде ръка на Хари.
Той се изненада.
— Обувките ми се хлъзгат — обясни тя.
Топлата му суха длан стисна нейната, все едно се опасяваше, че тя ще падне всеки момент.
Рикард потегли внимателно, а погледът му непрекъснато скачаше от едно огледало на друго, сякаш очакваше нападение в гръб.
— Е? — попита Мартине от предната седалка.
— Днес се опитаха да убият Юн Карлсен — отвърна Хари.
— Какво? — възкликна тя.
Хари и Рикард се спогледаха в огледалото.
— Вие по-рано ли научихте? — попита старши инспекторът.
— Не.
— Кой… — подхвана Мартине.
— Не знаем.
— Но… първо Роберт, после и Юн. Да не би покушенията да се насочени към семейството им?
— Според мен мишената е бил само единият — отвърна Хари.
— В смисъл?
— Убиецът е отложил пътуването си. Вероятно защото е разбрал, че е застрелял не когото трябва. Не Роберт е бил набелязаната жертва.
— Щом не е бил Ро…
— Точно затова искам да поговорим. Надявам се вие да ми дадете отговор на въпроса дали теорията ми е правилна.
— Каква теория?
— Роберт е починал, защото, за нещастие, е поел дежурството на Юн на площад „Егер“.
Мартине се обърна назад към Хари и го погледна смаяна.
— Вие изготвяте списъците с дежурствата. Още при първото ми посещение в щабквартирата забелязах, че тези списъци висят на дъската със съобщения в приемната. Следователно всеки посетител би могъл да види кой е трябвало да бъде дежурен на площада във вечерта на убийството. Тоест Юн Карлсен.
— Откъде…
— След като ходих в болницата, се отбих да проверя. Срещу „дежурен“ е написано името на Юн. Но впоследствие двамата братя са разменили дежурствата си, нали?
Рикард зави по улица „Стайнберг“ към квартал Бишлет.
Мартине прехапа долната си устна.
— Непрекъснато се случва някой сътрудник да поеме чуждо дежурство. Щом двамата са се разбрали, понякога не се налага да ми го съобщават.
Рикард зави по „Софие“. Очите на Мартине се разшириха.
— Сега се сетих! Роберт ми се обади да ми съобщи, че са се сменили и няма нужда да търси друг заместник на Юн. Вероятно затова съм забравила. Но… но това означава…
— Юн и Роберт си приличат. Освен това униформата допълнително усилва сходството помежду им…
— А и през онази вечер валеше сняг — промърмори Мартине сякаш на себе си.
— Искам да знам дали някой ви е питал за дежурствата, по-конкретно през въпросната вечер.
— Не си спомням подобно нещо.
— Моля ви да помислите малко. Ще се чуем утре.
— Да, разбира се.
Докато я гледаше на светлината от уличен фенер, Хари отново забеляза пъстрите ѝ зеници.
Рикард рязко спря колата.
— Откъде знаете? — попита Хари.
— Какво да знам? — изненада се Мартине.
— Попитах шофьора. Откъде знаете адреса ми?
— Нали сам го казахте — отвърна Рикард. — Районът ми е познат. И аз живея в Бишлет.
Хари слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Младежът явно беше влюбен. Нарочно обиколи, за да спечели няколко минути насаме с Мартине. Да си поговори с нея, да си осигури тиха и спокойна атмосфера, нужна, за да довериш някому чувствата си, да му покажеш какъв си, да разголиш душата си, да откриеш какъв си всъщност и всички онези неща, които са част от младостта и които за щастие бяха зад гърба на Хари. Да си готов на всичко за приятелска дума, за прегръдка, да се надяваш на целувка за довиждане. Да молиш някого за любов, както правят влюбените идиоти. Без значение на каква възраст.
Докато вървеше бавно към входната врата, ръката му по навик търсеше ключовете в джоба на панталона, а мислите му се мъчеха да стигнат до нещо, което им убягваше всеки път, щом успееха да се доближат до него. Погледът му сновеше по улицата в търсене на източника на странен звук. Много приглушен, но понеже „Софие“ притихваше в късните вечерни часове, слухът на Хари все пак го улови. Взираше се в сивите преспи, останали след дневната обиколка на снегорина. Нещо сякаш изпука. Като топящ се сняг. Невъзможно, беше осемнайсет градуса под нулата.
Хари пъхна ключа в ключалката.
Не, не беше шумът от топящ се сняг, а тиктакане на часовник.