Хари се върна назад, наведе се и го вдигна. Стъклото върху циферблата на Мьолеровия подарък лъщеше като гладка водна повърхност. От резки нямаше и следа. Часовникът продължаваше да върви безгрешно: избързваше точно с две минути пред неговия. Как се изрази Мьолер? „Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял.“
Четиринайсета глава
От радиатора в общото помещение в приюта на Армията се разнасяше пукот, сякаш някой го замеря с камъчета. Горещият въздух трепкаше по кафявите следи от дим по релефните тапети, пропити с никотин и лепило и с наслоената миризма на непрекъснато сменящи се хора. Дамаската на дивана жулеше кожата му през панталоните.
Въпреки сухата пращяща горещина в помещението той трепереше, докато гледаше новините на телевизор, поставен върху висока стойка на стената. Показваха кадри от познатия му площад. Не разбираше нито дума. В другия ъгъл един старец в кресло пушеше тънко свита цигара. От нея бе останала само угарка, която често-често близваше върховете на почернелите му пръсти. Той бързо извади две кибритени клечки, стисна угарката между тях и започна отново да вдишва жадно, докато си изгори устните. На масата в ъгъла върхът на бор, украсен за празника, се опитваше да блести.
Сети се за коледната вечеря в Дал.
Бяха минали две години от войната и сърбите се бяха оттеглили от територията на онова, което някога представляваше Вуковар. Хърватските власти ги натъпкаха в хотел „Интернационал“ в Загреб. Той разпита много хора дали знаят какво е станало със семейството на Джорджи и един ден попадна на друг бежанец, който му каза, че майката на Джорджи починала по време на обсадата, а той се преместил заедно е баща си в Дал — малко селище близо до границата, недалеч от Вуковар. На втория ден от Коледа се качи на влака за Осиек, а оттам — до Дал. Кондукторът потвърди, че влакът продължава за Борово — крайната гара — и се връща в Дал в шест и половина. В два часа слезе в Дал. С питане стигна до дома на Джорджи — ниска сграда, сива като целия град. Влезе във входа, намери вратата и преди да позвъни, се помоли наум да са си вкъщи. Отвътре се чуха леки стъпки. Сърцето му заби силно.
Отвори Джорджи. Не се беше променил много. Изглеждаше по-блед, но със същите руси къдрици, сини очи и сърцевидна уста, която му придаваше вид на ангел. Усмивката в очите му обаче бе изчезнала като изгоряла крушка.
— Не ме ли позна, Джорджи? — попита той. — Живеехме в един град, бяхме съученици.
— Така ли? — вдигна вежди Джорджи. — Почакай. Гласът ти ми се струва познат. Ти си Серж Долач! Ама разбира се, бегачът с най-бързите крака. Боже мой, колко си се променил. Хубаво с да срещнеш познати от Вуковар. Всички се изгубиха.
— Не и аз.
— Да, ето че си тук, Серж.
Джорджи го прегърна и го задържа дълго в обятията си. Топлината плъзна в премръзналото тяло на госта. После Джорджи го покани да влезе.
Зимният мрак се спусна, докато седяха в спартански обзаведената всекидневна и разговаряха за всичко случило се, за познатите си във Вуковар и за техните съдби. Попита Джорджи помни ли кучето Тинто, но Джорджи се усмихна смутено. Покани Серж да остане за вечеря. Баща му щял да се прибере всеки момент.
Гостът погледна часовника. Влакът потегляше от Дал след три часа.
Бащата на Джорджи остана много изненадан от посещението на стар другар от Вуковар.
— Това е Серж — представи го синът му. — Серж Долач.
— Серж Долач? — бащата го погледна изпитателно. — Мда, май се сещам кой си. Хм. С баща ти знаехме ли се? Не?
Мракът се сгъсти. Седнаха на масата. Бащата им подаде по една голяма бяла салфетка, свали червеното шалче от врата си и на негово място завърза салфетката. Преди да започнат да се хранят, прочете кратка молитва, прекръсти се и се поклони пред единствената снимка във всекидневната — рамкирана фотография на жена.
Бащата и Джорджи посегнаха към приборите, а той наведе глава и издекламира:
— Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила? — Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.
Бащата го изгледа смаян. После му подаде чинията с едрите бледи парчета месо.
Хранеха се, без да разговарят. Вятърът задуха и тънките прозорци запукаха.
След месото дойде ред на десерта. Палачинки с плънка от сладко и шоколад за украса. От малък не бе ял палачинки.
— Вземи си още една, скъпи Серж — подкани го бащата. — Коледа е.