— Да — потвърди Юн с тънък глас.
— Ще отида да проверя какво става. Не мърдай оттук, нали?
— Няма, но…
— Да?
— Нямат ли авариен генератор?
— Само в операционните зали и в системата за видеонаблюдение.
— Аха…
Докато слушаше как стъпките на полицая се отдалечават, Юн се взираше в луминесцентната зелена табела с надпис „изход“ над вратата. Тя отново му напомни за Рагнхил. Тяхната история също започна на тъмно. След вечерята се отправиха на нощта разходка из парка „Фрогнер“ и се спряха на пустата площадка пред Монолита. Загледаха се на изток, към центъра на града. Юн ѝ разказа интересния анекдот за Гюстав Вигелан: особняк по природа, скулпторът от Мандал се съгласил да украси „Фрогнер“ с творбите си при едно-единствено условие: паркът да се разшири така, че Монолитът, най-внушителната скулптура, да бъде разположена симетрично спрямо намиращите се наоколо църкви, а от главния вход на парка да се открива гледка към църквата в Юраниенборг. Когато представител на градската управа му обяснил, че паркът няма как да се премести, Вигелан поискал да преместят църквите.
Докато ѝ разказваше тази история, Рагнхил го гледаше съсредоточено. Каква сила и интелигентност излъчва тази жена, удиви се той. Обаянието ѝ го изплаши.
— Замръзвам — потрепери тя, загърната в палтото си.
— Искаш ли да се връщ…
Преди да довърши, тя обгърна с длан тила му и доближи лицето си до неговото. Юн не бе виждал по-интересни очи от нейните. Светлосиви, почти тюркоазни, с извънредно бели склери, подчертаващи цвета на иначе съвсем бледата ѝ кожа. И Юн постъпи както винаги: прегърби се и се наведе. Езикът ѝ проникна в устата му, влажен и топъл, настойчив мускул, мистериозна анаконда, която обгърна неговия език с желание за надмощие. Ръката ѝ се озова върху панталона му с удивителна прецизност, а горещината проникна в кожата му през дебелия вълнен плат.
— Ела — прошепна тя в ухото му и понечи да се покатери на оградата.
Той заби поглед в земята. Зърна ивица от бялата ѝ кожа над чорапа и се отскубна.
— Не мога.
— Защо? — простена тя.
— Дал съм обет. На Господ.
Първо тя го погледна с недоумение. После обаче очите ѝ плувнаха във влага, заплака тихо, облегнала глава на гърдите му, и прошепна:
— Не вярвах, че ще те намеря пак.
Не разбра какво има предвид тя, но започна да гали косата ѝ. Ето така започна всичко. Винаги се срещаха в неговия апартамент и винаги по нейна инициатива. В началото тя направи няколко неубедителни опита да го накара да наруши обета си за целомъдрие. После обаче свикна и ѝ стигаше да лежи до него, да го милва и да се радва на неговите ласки. Понякога, по необясними за него причини, тя изпадаше в крайно отчаяние и го заклеваше да не я изоставя. Почти не разговаряха, но половото им въздържание сякаш още повече ги привързваше един към друг — или поне той имаше такова усещане. След като започна да излиза с Теа, престана да се вижда с Рагнхил. Не защото Юн нямаше желание, а защото Теа предложи всеки да има ключ за жилището на другия. Тя го възприемаше като доказателство за пълното доверие помежду им и той не намери какво да ѝ възрази.
Юн се обърна в болничното легло и затвори очи. Искаше да сънува. Да заспи и да забрави. Ако изобщо му се удаде. Започна да се унася, когато изведнъж усети лек полъх в стаята. Инстинктивно отвори очи и се обърна. Под бледозелената светлина от табелата видя, че вратата е затворена. Вторачи се в сенките, притаи дъх и наостри уши.
Мартине стоеше на прозореца в апартамента си на улица „Безгрижие“, който също потъна в мрак след прекъсването на електрозахранването. Въпреки тъмнината обаче видя колата на пътя. Приличаше на сааба на Рикард.
Не се опита да я целуне, когато тя тръгна да излиза от автомобила му. Само я погледна с обичайния си кучешки поглед и каза, че той ще бъде новият изпълнителен директор. Получил разни сигнали. Положителни сигнали, които му предричали успех. В очите му се четеше странна упоритост. Нима тя не вярва в него?
Отговори му, че от него несъмнено ще стане много успешен мениджър и посегна към дръжката на вратата, докато очакваше да я докосне. Той обаче не го направи. Мартине излезе.
Въздъхна, извади си телефона и набра посочения номер.
— Слушам.
По телефона гласът на Хари Хуле звучеше съвсем различно. А може би промяната не се дължеше на телефона, а на факта, че си е вкъщи. Това вероятно бе домашният му глас.
— Обажда се Мартине.
— Здравейте.
Не успя да разбере дали новината го зарадва.