Младият мъж сви рамене.
Чак след третото позвъняване на вратата на приюта едно момче се домъкна да отвори. Само открехна вратата и ги погледна със сънливи очи.
— Полиция — представи се Хари и бръкна в джоба си. — Да му се не види, май съм си забравил служебната карта вкъщи. Покажи му твоята, Халвуршен.
— Споразумели сме се да не идвате тук. Нали знаете — напомни момчето.
— Става дума за убийство, не за дрога.
— А?
Момчето ги зяпна с разширени от ужас очи, когато видя полицая с вдигнат картечен пистолет над рамото на Хари. Отвори вратата и се отмести, без дори да погледне служебната карта на Халвуршен.
— Тук отсядал ли е мъж на име Христо Станкич? — попита Хари.
Момчето поклати глава.
— А чужденец палто от камилска вълна? — поинтересува се Халвуршен, докато Хари се шмугна зад гишето и отвори книгата с имената на гостите.
— Единственият чужденец в приюта го доведоха тази вечер с автобуса за безплатна супа — заекна момчето. — Но не беше облечен с такова палто. Дойде само по сако. Рикард Нилсен му даде зимно яке от склада.
— А да е звънил оттук? — извика Хари иззад гишето.
— Да, от телефона в кабинета зад вас.
— Кога?
— Към единайсет и половина.
— Съвпада с часа на обаждането до Загреб — тихо отбеляза Халвуршен.
— Вътре ли е сега този човек? — попита Хари.
— Не знам. Излезе и взе ключа, а аз заспах.
— Имате ли ключ за всички стаи?
Момчето кимна, откачи един ключ от връзката на колана си и го пусна в протегната ръка на Хари.
— Стая?
— Номер 26. Качете се по онези стълби, в дъното на коридора е.
Още преди да изслуша обяснението му, Хари тръгна. Униформеният полицай го следваше плътно, хванал с две ръце картечния пистолет.
— Стой в стаичката, докато всичко приключи! — посъветва Халвуршен момчето, докато вадеше револвера си; смигна му заговорнически и го потупа по рамото.
Отключи входната врата. На рецепцията нямаше никого. Нормално. Нормално му се стори и присъствието на полицейски автомобил със служител вътре малко по-нататък по улицата: все пак току-що се увери, че в района гъмжи от криминални елементи.
Качи се по стълбите, зави зад ъгъла на коридора и чу пращене: познаваше този звук от бункерите във Вуковар. Уоки-токи.
Вдигна очи. В дъното на коридора пред вратата на стаята му стояха двама мъже в цивилно облекло и един в униформа, с картечен пистолет в ръка. Веднага позна единия от цивилните, който тъкмо натискаше дръжката. Униформеният полицай вдигна подвижната радиостанция и прошепна нещо в нея.
Другите двама се обгърнаха към новодошлия. Нямаше възможност за отстъпление. Кимна им, спря пред стая 22 и поклати глава, сякаш за да покаже отчаянието си от увеличаващата се престъпност в квартала. Междувременно се престори, че усилено търси ключа из джобовете си. С периферното си зрение забеляза как полицаят от рецепцията на хотел „Скандия“ безшумно отвори вратата на стаята му и влезе, следван от другите двама. Щом се изгубиха от погледа му, той се върна по пътя, по който дойде. Слезе по стълбите на два скока. По навик бе забелязал къде се намират всички изходи от сградата още когато пристигна с белия автобус по-рано тази вечер. Поколеба се дали да не използва задната врата към градината. Стори му се твърде предвидим ход. Имаше голяма вероятност там да пази полицай. Най-големи изгледи за успех му предоставяше главният вход. Излезе и зави наляво. Така щеше да се озове точно пред полицейската кола, но поне вече знаеше, че там го очаква само един полицай. Успее ли да се измъкне от него, ще слезе до реката и ще се изгуби в мрака.
— Мамка му, мамка му! — крещеше Хари, когато установиха, че стаята е празна.
— Сигурно още не се е прибрал от разходката си — предположи Халвуршен.
Заради внезапния звук двамата се обърнаха към шофьора. Всъщност говореше не той, а уоки-токито на гърдите му:
— Виждам същия тип, който преди малко влезе в сградата. Току-що излезе пак. Идва към мен.
Хари си пое въздух. Усети особен мирис на парфюм в стаята. Стори му се някак познат.
— Той е. Успя да ни преметне — въздъхна той.
— Той е! — съобщи шофьорът в микрофона и хукна след Хари, който веднага се втурна навън.
— Супер, ще го пипна веднага — изпращя радиото. — Край.
— Не! — извика Хари, докато хвърчеше по коридора. — Не се опитвай да го спреш! Изчакай ни!
Шофьорът повтори заповедта в микрофона, но радиото само изсъска глухо в отговор.