— Как е колегата ти? — попита Хари, запали цигара и поднесе пламъка на шофьора.
— Ще се оправи. Съжалявам за журналистите.
— Вината не е твоя.
— Напротив. Когато се обади по радиостанцията, за да съобщи, че Станкич е излязъл от сградата, колегата ми каза „приюта“. Трябваше да го подкова по-сериозно.
— Трябваше да внимаваш и за други неща.
Шофьорът погледна Хари. Примига два пъти.
— Съжалявам. Опитах се да те предупредя, но ти веднага хукна след заподозрения.
— Добре. Но защо?
Запаленият връх на цигарата припламна предупредително, когато шофьорът дръпна жадно от другия ѝ край.
— Повечето престъпници се предават още щом видят картечен пистолет — отбеляза той.
— Попитах те друго.
Лицевите мускули на шофьора се стегнаха, но постепенно пак се отпуснаха.
— Стара история.
— Мм — Хари го погледна. — Всички си имам разни стари истории. Но това не ни дава право да рискуваме живота на наши колеги, като слагаме празен пълнител в оръжието си.
— Абсолютно си прав — мъжът пусна изпушената наполовина цигара в снега и тя потъна със съскане. Пое си дъх: — Няма да ти създам проблеми, Хуле. Ще потвърдя информацията в рапорта ти.
Хари премести тежестта върху другия си крак. Огледа цигарата си. Другият полицай изглеждаше около петдесетгодишен. Малцина на неговата възраст обикалят с патрулна кола.
— А тази стара история… искам ли да я чуя?
— Вече я знаеш.
— Мм. Младо момче?
— На двайсет и две, не беше криминално проявен.
— Смъртен изход?
— Парализиран от гърдите надолу. Улучих го в корема, но куршумът минал и през гръбнака.
Старецът до тях започна да кашля. Хари му хвърли кос поглед. Непознатият стискаше угарката от цигарата между две кибритени клечки.
На рецепцията младият полицай продължаваше да се взира в нищото. Хари кимна на загрижения колега до него да ги остави насаме и приклекна.
— Кризисните психиатрични интервенции не помагат — обърна се Хари към бледия млад мъж. — Трябва да се справиш сам.
— А?
— Страхуваш се, защото си мислиш, че ако онзи бе стрелял малко по-точно, щеше да те убие. Чуй ме добре. Не си се разминал на косъм от смъртта. Изобщо не се е целил в теб, искал е да улучи колата.
— А? — повтори младият с равен глас.
— Този тип е професионалист. Знае отлично, че убие ли полицай, няма да му се размине. Стрелял е само за да те изплаши.
— Откъде знаеш…
— Важното е непрекъснато да си повтарям наум, че не се е целил в теб. Така ще си възвърнеш спокойствието и съня. Откажи терапия при психолог, защото други хора се нуждаят много повече от професионалната му помощ.
Хари стана и коленете му изпращяха.
— И не забравяй, че хората с по-висок пост от теб по принцип са по-умни. Следващия път изпълнявай каквото ти наредят, ясно?
Сърцето му биеше като на подгонено диво животно. Вятърът разлюля лампите, окачени на тънки метални жици над пътя. Сенките по тротоара заиграха насам-натам. Искаше му се да прави по-големи крачки, но гладкият лед го принуждаваше да внимава.
Явно обаждането му до Загреб от приюта го бе издало и бе довело полицията там. Всичко стана за секунди. Налагаше се напълно да изключи варианта да се свърже с нея. Чу автомобил зад гърба си. С усилие на волята устоя на изкушението да се обърне. Наостри уши. Шофьорът не намали. Подмина го. Лъхна го въздушна струя. Усети как по малката оголена част от тила му се посипа фин снежец. Полицаят видя синьото яке. Вече не е невидим. Поколеба се дали да не го изхвърли някъде, но мъж по риза посред зима не само би изглеждал още по-подозрително, а и би замръзнал от студ. Погледна си часовника. До разбуждането на града оставаха още много часове. Предстоеше му дълго време да броди навън, докато отворят първите кафенета и магазини. А се налагаше незабавно да се стопли някъде. Да си намери удобно скривалище, да се спотаи там и да си отдъхне до зазоряване.
Озова се пред мръсножълта фасада, изпъстрена с графити. Един от надписите привлече вниманието му: „Западния бряг“. Малко по-нагоре по улицата забеляза прегърбен мъж. Отдалеч остана с впечатлението, че човекът е облегнал глава на вратата пред себе си. Приближи се към непознатия. Всъщност мъжът натискаше копчето на звънеца.
Спря и зачака. Вероятно това щеше да се окаже неговото спасение.
По уредбата се чу глас. Прегърбеният се поизправи, олюля се и изрева гневно в отговор. Зачервената му кожа с напукани заради алкохола капиляри висеше отпусната от лицето му като на куче от породата шар пей. Изведнъж мъжът млъкна и ехото от виковете му се изгуби между сградите в притихналия град. Чу се бръмчене от електронен механизъм. С усилие мъжът направи крачка напред, без да падне, бутна вратата и влезе вътре.