След него тя започна да се затваря и спотаилият се мъж в синьо яке реагира със светкавична бързина. И това му изигра лоша шега. Подметките му се хлъзнаха по леда, но в последния момент той успя да посрещне ледената повърхност с длани, преди цялото му тяло да се приземи върху тротоара. Изправи се — вратата щеше да се хлопне всеки момент — втурна се напред, протегна крак и усети как тежестта на вратата притисна горната част на ходилото му. Вмъкна се вътре, спря и се ослуша. Чу се тътрузене на крака. Стъпките спряха, после мъжът продължи да се влачи. Почука на някаква врата. Отвориха му. Жена започна да крещи на този странен напевен език, норвежкия. После внезапно всичко утихна, все едно ѝ прерязаха гърлото. Няколко секунди по-късно се чу тих звук, напомнящ хленч. Така хленчат децата, когато се успокоят след преживян шок. Вратата се затръшна и пак настъпи тишина.
Той пусна външната врата. Тя също се затвори. В отпадъците под стълбището намери няколко вестника. Във Вуковар натъпкваха обувките си с вестници: те изсмукват влагата и пазят от студа. От устата му още излизаше пара, но засега беше спасен.
Застанал в кабинета зад рецепцията в приюта, Хари чакаше отговор, притиснал слушалката до ухото си, докато се мъчеше да си представи апартамента, където звъни телефонът. Представи си огледало, отрупано със снимки. На усмихнати хора, които празнуват или се намират на екскурзия в чужбина. Повечето снимки са на приятелки. Жилище със скромно обзавеждане, но и с уютна атмосфера. Мъдрости, залепени на вратата на хладилника. Плакат на Че Гевара в тоалетната. Дали все още е на мода?
— Да, моля? — обади се сънлив глас.
— Аз съм.
— Татко?
Татко? Хари си пое дъх и усети как по лицето му плъзва червенина.
— Не, полицай Хуле.
— О, да — засмя се тихо тя с глас, едновременно висок и плътен.
— Извинете, че ви събуждам, но…
— Няма нищо.
Настъпи една от онези неловки паузи, които Хари първоначално си постави за цел да избегне.
— Намирам се в приюта — обясни Хари. — Опитахме се да задържим заподозряно лице. Според момчето на рецепцията двамата с Рикард Нилсен сте го довели тук по-рано тази вечер.
— Онзи клетник без връхна дреха?
— Да.
— В какво се е провинил?
— Подозираме го в убийството на Роберт Карлсен.
— Мили боже! — възкликна тя.
— Ако не възразявате, ще изпратя наш служител да ви разпита. Докато го чакате, моля ви, опитайте се да си спомните какво точно ви каза.
— Добре. Не може ли да дойд…
Тя млъкна.
— Ало?
— Онзи човек не каза нищо — обади се тя. — Като повечето бежанци от размирни райони. Разпознават се по начина, по който се движат. Приличат на сомнамбули, все едно функционират на автопилот и са вече мъртви.
— Мм. А Рикард разговаря ли с него?
— Не съм сигурна. Искате ли да ви продиктувам номера на Рикард?
— Да, ако обичате.
Тя се отдалечи от слушалката. Имаше право. Хари се сети как Станкич стана от снега, а от отпуснатите му ръце и безстрастното му лице се посипаха снежинки. Така изглеждат и зомбитата, излезли от гробовете във филма „Нощта на живите мъртъвци“.
Хари чу как някой се изкашля и се обърна. На вратата пред кабинета стояха Гюнар Хаген и Давид Екхоф.
— Пречим ли? — попита началникът.
— Влезте — кимна Хари.
Двамата мъже седнаха срещу него.
— Ще те помолим за кратък доклад по случая — подхвана Хаген.
Преди Хари да попита защо шефът използва множествено число, Мартине се обади в слушалката и му продиктува номера. Хари го записа.
— Благодаря. Лека нощ.
— Питам се… — подхвана тя.
— Трябва да затварям.
— Добре. Лека нощ.
Хари остави слушалката.
— Дойдохме възможно най-бързо — обади се бащата на Мартине. — Направо потресаващо. Какво точно се е случило?
Хари погледна Хаген.
— Разкажи ни — подкани го началникът.
Хари описа накратко неуспешния опит за залавянето на заподозрения, изстрела срещу колата и гонитбата в парка.
— Щом почти си го настигнал с картечен пистолет в ръка, защо просто не стреля? — изненада се Хаген.
Хари си прочисти гърлото и погледна Екхоф.
— Е, как ще обясниш постъпката си? — попита началникът с първите признаци на раздразнение в гласа.