На вратата се появи мъж. Старши инспектор Хуле.
— Къде е той?
— Отведоха го — отвърна Странден. — Преди четвърт час дойдоха да го изпишат.
— И кой е разпоредил да го изпишат?
— Главният лекар. Вече не го искаха в отделението.
— Интересува ме кой го е отвел. И къде.
— Новият шеф в Отдела за борба с насилието се обади и задействаха процедурата.
— Хаген? Лично ли е дал заповед?
— Да. Закараха Юн Карлсен в апартамента на брат му.
Хуле поклати глава и си тръгна.
На изток се развиделяваше. Хари пое по стълбището в червено-кафявата тухлена сграда на „Йорбиц“ — осеяна с дупки асфалтова уличка между булевард „Ширкевайен“ и „Фагерборг“. Спря на втория етаж, както му обясниха по домофона. Върху бледосинята пластмасова табелка в горната част на открехнатата врата бе написано с бели релефни букви името Роберт Карлсен.
Влезе и се огледа. Бъркотията в малкия едностаен апартамент за пореден път потвърждаваше впечатлението от работното му място. Не беше изключено, разбира се, Ли и Ли да са допринесли за безпорядъка, докато са търсили писма и други документи в помощ на разследването. Цветна литография на Исус красеше едната стена. Заменяш трънения венец с барета и ето ти Че Гевара, помисли си Хари.
— Значи Гюнар Хаген е постановил да се настаните тук? — попита Хари Юн, седнал с гръб към него на бюрото до прозореца.
— Да — Юн се обърна. — Понеже убиецът знае адреса ми, Хаген сметна, че тук е по-безопасно.
— Мм — Хари се огледа. — Как спахте?
— Не много добре — усмихна се смутено Юн Карлсен. — Цяла нощ ми се причуваха разни звуци. Когато най-сетне успях да заспя, Странден, моят охранител, влезе в стаята и ми изкара ангелите.
Хари премести купчина комикси от един стол и седна.
— Разбирам, че сте изплашен, Юн. Имате ли някакви предположения кой би искал да ви отнеме живота?
— Вчера цял ден мислих по въпроса — въздъхна Юн. — Ще ви отговоря пак същото: наистина нямам представа.
— Някога били ли сте в Загреб? — попита Хари. — Или в Хърватия?
Юн поклати глава.
— Най-далечното ми пътуване извън страната е до Швеция и Дания. Ходих там като дете.
— Познавате ли хървати?
— Само хърватските бежанци, които подслоняваме.
— Мм. Полицаите обясниха ли ви защо ви настаняват точно тук?
Юн вдигна рамене.
— Казах им, че имам ключ за апартамента на брат ми, а и нали тук вече не живее никой…
Хари прокара ръка по лицето си.
— На бюрото имаше компютър — отбеляза Юн.
— Иззехме го за анализ.
Хари стана от стола.
— Нима вече тръгвате?
— Налага се да замина спешно за Берген.
— Разбирам — кимна Юн с празен поглед, насочен в нищото.
На Хари му се прииска да сложи окуражително ръка върху отпуснатите тесни рамене на младия мъж.
Влакът за летището закъсня. За трети пореден път. „Заради неочаквана повреда“, гласеше лаконичното незадоволително съобщение по високоговорителите. Йойстайн Айкелан, таксиметров шофьор и единствен приятел на Хари от детските години, веднъж му обясни, че устройството на електродвигателя е съвсем елементарно и дори малката му сестра би се справила с него. Ако обаче за един ден техническите щабове на Скандинавските аеролинии и на Норвежките държавни железници си сменят местата, влаковете ще се движат по разписание, а самолетите ще катастрофират. Хари предпочиташе статуквото да не се променя.
След като излязоха от тунела преди Лилестрьом, се обади на директния телефон на Гюнар Хаген.
— Хуле съм.
— Разбрах.
— Дадох нареждане Юн Карлсен да се намира под денонощна охрана, а не да бъде преместен от болницата в Юлевол.
— Второто го решава медицинският екип, а първото — аз.
Хари преброи три къщи по побелелите поля и чак тогава отговори:
— Вие ми възложихте да ръководя това разследване, Хаген.
— Разследването — да, но не и бюджета, предвиден за извънредно работно време. Би трябвало да знаеш, че средствата отдавна са изчерпани.
— Юн Карлсен е изплашен до смърт. А вие го настанявате в апартамента на брат му — предната жертва на убиеца, за да спестите няколко хилядарки на ден за хотелска стая.
По уредбата съобщиха следващата спирка.
— Лилестрьом — изненада се Хаген. — Хуле, да не пътуваш във високоскоростния влак за летището?
Хари изруга наум.
— Ще отскоча за малко до Берген.
— В работно време?
Хари едва успя да преглътне.
— Връщам се следобед.