— Човече, полудя ли? В момента всички ни гледат под лупа! Журналистите…
— Наближаваме тунел — прекъсна го Хари и затвори.
Полека-лека Рагнхил Гилстрюп се разбуди от сънищата си. Стаята тънеше в сумрак. Разбра, че е сутрин, но не ѝ стана ясно откъде идва звукът. Приличаше на звук от голям механичен часовник. В спалнята им нямаше часовник. Обърна се на другата страна и подскочи от уплаха. В полумрака видя голяма фигура, застанала неподвижно до краката ѝ. Мъжът я гледаше.
— Добро утро, скъпа.
— Мадс! Стресна ме.
— Ами?
Отворената врата на банята и капките вода, които падаха върху паркета с равномерния звук на тиктакащ часовник, ѝ подсказаха, че току-що си е взел душ.
— От много време ли стоиш при мен? — тя придърпа нагоре завивката.
— Защо питаш?
Сви рамене, но остана изненадана, че ѝ отговаря с въпрос: весело, почти заядливо, с лека усмивка. Обикновено Мадс не се държеше така.
Протегна се и се прозина. Сама усети колко неестествено го направи.
— Кога се прибра снощи? — попита тя. — Не те усетих.
— Да, защото спеше като ангел.
Пак същата усмивка. Погледна го по-внимателно. През последните месеци се промени доста. Мадс поначало си беше елегантен, но от известно време изглеждаше още по-атлетичен и силен. А и стойката му не беше същата: вече не ходеше прегърбен. Рагнхил не изключваше вероятността съпругът ѝ да си е намерил любовница, но това не я тревожеше особено. Или поне така си мислеше тя.
— Къде ходи снощи? — попита тя.
— Вечерях с Юн Петер Сисенер.
— Борсовия посредник?
— Да. Според него има изгледи пазарът да се съживи и цените на недвижимите имоти да скочат.
— Нали задължението да обсъждам ситуацията с него е мое?
— Да, но аз обичам да съм в течение.
— Нима аз не ти предоставям достатъчно информация, скъпи?
Изгледа я продължително. За първи път, откакто се познаваха, Рагнхил усети как кръвта нахлува в лицето ѝ.
— Изобщо не се съмнявам, че ме осведомяваш за най-важните неща, съкровище.
Той влезе в банята. Рагнхил чу как пусна крана.
— Разгледах няколко интересни проекта за жилищни сгради — извика тя, колкото да каже нещо и да сложи край на неловкото мълчание, настъпило след последната му реплика.
— Аз също — извика в отговор Мадс. — Вчера се отбих да видя една сграда на улица „Гьотеборг“. Знаеш я, собственик е Армията на спасението.
Тя се вцепени. Жилището на Юн.
— Стори ми се много хубава. Пред един от апартаментите беше опъната полицейска лента. От съседи разбрах, че имало стрелба. Представяш ли си?
— Ужас — извика тя. — Но защо полицейска лента?
— Такава е рутинната процедура. Полицаите отцепват апартамента, извършват оглед и изземват пръстови отпечатъци и следи от ДНК, за да разберат кой е влизал вътре. Може Армията на спасението да намали цената, щом в сградата е станала престрелка. Ти как мислиш?
— Нали ти казах: не искат да продават.
— Не искаха преди инцидента, съкровище.
Внезапно ѝ хрумна нещо.
— Защо полицията ще претърсва апартамента, ако престрелката е станала в коридора?
Мадс спря водата. Тя вдигна очи. Застанал на прага, той се усмихваше с лице, покрито с пяна за бръснене. В ръка небрежно държеше бръснарско ножче. Само след няколко минути щеше да се полее обилно със скъпия афтършейв, чиято миризма Рагнхил не понасяше.
— Какви ги говориш? — учуди се той. — Не съм казвал, че престрелката е станала в коридора. Защо пребледня така, съкровище?
Денят се събуди късно. Над парка „Софиенберг“ още се носеше прозрачна мразовита мъгла, докато Рагнхил крачеше забързано по улица „Хелгесен“ и дишаше в шала си от колекцията на „Ботега Венета“. Дори вълненият аксесоар, купен за девет хиляди крони в Милано, се оказа безсилен срещу студа, но поне закриваше лицето ѝ.
Пръстови отпечатъци. ДНК. Полицията ще разбере кой е идвал в апартамента. Това не биваше да се случва, защото означаваше катастрофални последствия за Рагнхил.
Тя зави зад ъгъла на улица „Гьотеборг“. Пред входа не се виждаха полицейски автомобили.
Бързо отключи входната врата и се втурна към асансьора. От много време не бе идвала тук. За първи път си позволяваше да се появи без предупреждение.
Сърцето ѝ биеше лудо, докато се возеше в асансьора. Мислеше за космите, останали в канала в банята му, за нишките от дрехите ѝ, набити в килима, за отпечатъците от пръстите ѝ из цялото жилище.
Коридорът беше пуст. Оранжевата лента, опъната пред вратата, показваше, че вътре няма никого, но за всеки случай Рагнхил почука и изчака. После извади ключа, но не успя да го пъхне в ключалката. Опита отново. Само върхът му влизаше в дупката. Боже мой, нима Юн си е сменил бравата? Рагнхил си пое дъх, обърна ключа и се помоли наум.