Слезе от таксито под потискащия гнусен бергенски дъжд, който според разпространеното схващане започвал през септември и спирал през май. С няколко крачки се озова в кафене „Бьорш“. Вътре спря и огледа заведението. Чудеше се какво ще стане с кафенето след приемането на законопроекта, забраняващ пушенето на обществени места. Идваше тук за трети път. Обстановката го предразполагаше да се чувства като у дома си, макар реално Хари да не се вписваше в клиентелата. Сервитьорите в червени сака с тържествени физиономии сновяха около масите, сякаш обслужват персони от висшето общество. Поднасяха халби с бира и жалки опити за остроумни забележки на отрудени работници, пенсионирани рибари, жилави моряци, участвали във военни експедиции, и други корабокрушенци. При първото посещение на Хари в „Бьорш“ разжалвана знаменитост и рибар се понесоха във вихъра на тангото между масите, а възрастна дама в официално облекло изпълни няколко немски романса под акомпанимента на акордеонист, като по време на инструменталните партии ръсеше ритмично цинизми с увуларното си „р“.
Хари намери каквото търсеше. Тръгна към масата на висок слаб мъж, пред когото стояха една празна и една преполовена халба бира.
— Шефе.
Чул гласа на Хари, мъжът вдигна глава. Погледът му се спря върху старши инспектора с малко закъснение. Зениците зад размътената от алкохола мембрана се присвиха.
— Хари — кимна той с изненадващо ясен и трезвен глас.
Хари придърпа един стол от съседната маса.
— Минаваш транзит, нали? — попита Бярне Мьолер.
— Да.
— Как ме откри?
Хари мълчеше. Въпреки че психически се бе подготвил какво ще завари, направо не повярва на очите си.
— Значи из службата са почнали да ме одумват, а? Е, какво да се прави — Мьолер отпи от халбата. — Странно как си сменихме ролите, нали? Бях свикнал аз да те намирам в такова състояние. Ще пийнеш ли една бира?
— Какво се е случило с теб, шефе? — Хари се наведе напред.
— Сети се сам. Коя е основната причина мъж на средна възраст да започне да пие през работно време, Хари?
— Или са го уволнили от работа, или жена му го е напуснала.
— Доколкото ми е известно, още не са ме изритали — засмя се тихо Мьолер. Раменете му се разтресоха, но не се чу звук.
— Да ме би Кари… — Хари млъкна, защото не знаеше как точно да се изрази.
— Тя остана в Осло с децата. Всъщност се бяхме разбрали така още преди да замина.
— Какво?
— Децата ми липсват, разбира се. Но ще се оправя. Това е просто… как се казва… преходна фаза? Е, има и по-подходяща дума. Транс… не…
Бярне Мьолер отпусна глава над халбата.
— Ела да се поразходим — предложи Хари и махна на сервитьора да донесе сметката.
Двайсет и пет минути по-късно Хари и Бярне Мьолер стояха под бергенския дъжд до парапет на връх Фльойен и се взираха в низините, където би следвало да се намира Берген, в момента забулен в гъста мъгла. От центъра дойдоха с въжена железница. Стените ѝ приличаха на разрязан по диагонал сладкиш.
— Затова ли дойде да живееш тук? — попита Хари. — Защото с Кари се разделихте?
— Слуховете за валежите в Берген не са изобщо преувеличени.
— Алкохолът няма да ти помогне, шефе — въздъхна Хари. — Само ще влоши положението ти.
— Това е моя реплика, Хари. Как се спогаждате с Гюнар Хаген?
— Горе-долу. Голям философ е.
— Не го подценявай, Хари. Умее не само да философства. Гюнар Хаген е бил седем години в Специалния отряд на армията.
— Нима? — изненада се Хари.
— Да. Преди малко го научих от началника на криминалната полиция. Повикали го да се присъедини през 1981-а, когато създадоха отряда с цел да защитава нефтените платформи на Норвегия в Северно море. Понеже службата му е секретна, не фигурира в автобиографията му.
— Специалният отряд на армията — повтори Хари и усети как леденостудените дъждовни капки се просмукват през якето му. — Чувал съм, че от войниците там се изисква нечовешка преданост.
— Отрядът е като братство — кимна Мьолер. — Никой външен не може да проникне там.
— Знаеш ли имената на други членове?
Мьолер поклати глава. Вече като че ли съвсем изтрезня.
— Какво става с разследването? Периодично получавам вътрешна информация.
— Дори не разполагаме с мотив.
— Мотивът е свързан с пари и с алчност — изкашля се Мьолер. — Престъпникът живее с илюзията, че нещата ще се променят, ако забогатее; че самият той ще се промени.