— Пари значи. Може и да си прав — колебливо кимна Хари.
Мьолер плю презрително към потъналия в сива мъгла град пред тях.
— Намери парите и ги проследи. Винаги отвеждат към отговора на загадката.
За първи път Хари чуваше Мьолер да говори с такава осъзната горчивина за живота, сякаш съжаляваше, задето опитът го е научил на толкова много неща.
Хари си пое дъх и рискува:
— Шефе, знаеш, че не мога да говоря със заобикалки. Затова ще карам направо. С теб сме от хората, които нямат много приятели. Може да не ме смяташ за свой приятел, но не отричай колко сме близки.
Хари погледна Мьолер в очакване на реакция. Напразно.
— Дойдох, за да ти помогна с каквото мога. Искаш ли да поговорим или…
Никакъв отговор.
— Все едно, шефе. Така или иначе съм тук.
Мьолер погледна към небето.
— Знаеш ли, че жителите на Берген наричат тези места „планини“? Всъщност са прави. Това са си планини. По тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на втория по големина град в Норвегия, все още има хора, които изгубват пътя и умират. Не ти ли се струва странно?
Хари сви рамене. Мьолер въздъхна:
— Дъждът няма да спре. Хайде да се връщаме с ламаринения влак.
В града се отправиха към стоянката за таксита.
— Най-натоварените часове още не са започнали. За двайсет минути си на летището.
Хари кимна. Не бързаше да се качва. Якето му вече бе прогизнало.
— Виж при кого ще те отведат парите — настоя Мьолер и го потупа по рамото. — Направи каквото трябва.
— И ти, шефе.
Мьолер му махна за довиждане и тръгна. Хари се качи в таксито и извика нещо. Мьолер се обърна, но уличното движение заглуши думите. Докато минаваха през площад „Данмарк“, Хари си включи телефона. Съобщение от Халвуршен да му върне обаждането. Хари набра номера му.
— Разполагаме с кредитната карта на Станкич. Снощи малко преди полунощ един банкомат на площад „Юнгсторге“ глътнал картата и не му я върнал.
— Значи Станкич се е връщал оттам, когато щурмувахме стаята му в приюта.
— Да.
— „Юнгсторге“ се намира доста далеч от приюта. Отишъл е да изтегли пари оттам, защото се е опасявал, че ако проследим картата, ще се досетим къде е отседнал. Явно спешно се нуждае от пари.
— Слушай сега. Става още по-интересно. Банкоматът се намира под постоянно видеонаблюдение.
— И?
Халвуршен направи пауза, за да подсили ефекта на думите си.
— Казвай де — нетърпеливо го подкани Хари. — Нали не си е прикрил лицето?
— Усмихва се на камерата като филмова звезда.
— Прати ли записа на Беате?
— В момента го преглежда в House of Pain.
Рагнхил Гилстрюп мислеше за Юханес. Колко различно можеше да е всичко. Ако просто бе послушала сърцето си, което винаги вземаше по-разумни решения от главата ѝ. Странно: за първи път се чувстваше толкова нещастна и въпреки това изпитваше неистово желание за живот.
Копнееше да поживее поне още мъничко.
Защото всичко ѝ се изясни.
Рагнхил се взираше в черното дуло. Осъзнаваше какво вижда.
И какво ще се случи.
Бученето на съвсем елементарно устроения електродвигател на „Сименс VS08G2040“ заглуши писъка ѝ. Върху пода падна стол. Безпощадно засмукващото дуло се приближи до окото ѝ. Тя се опита да спусне клепачи, но силни пръсти ги вдигнаха нагоре, защото притежателят им искаше тя да гледа. И тя гледаше. И знаеше, о, колко добре знаеше какво ще се случи.
Седемнайсета глава
Часовникът на стената над гишето в голямата аптека показваше девет и половина. Насядали на пейките, клиентите кашляха, затваряха сънливи очи или се взираха в червените цифри на електронните табла и в бележката с номера си, все едно държаха лист с житейския си жребий, а всяка поява на поредния номер представляваше теглене на печелившите числа.
Той не си взе листче за ред от машината. Искаше само да се стопли до радиаторите в аптеката, но имаше чувството, че синьото му яке привлича вниманието на хората като магнит, защото фармацевтите го гледаха доста мнително. Вторачи се през прозореца. Зад мъглата различи контурите на бледо, анемично слънце. Покрай аптеката мина полицейска кола. Вътре имаше система за видеонаблюдение. Трябва да се махне оттук, но къде да отиде? Без пари бе нежелан гост в заведенията. А вече нямаше и кредитна карта. Снощи реши все пак да изтегли пари, макар и с риск да проследят кредитната му карта. Излезе да се поразходи. Накрая намери банкомат, достатъчно отдалечен от приюта. Ала машината глътна картата му и го остави с празни ръце. Получи единствено потвърждение на онова, което вече знаеше: обръчът около него се затяга. Отново е обсаден.