Хари измина тичешком цялото разстояние от перона, където слезе от влака, до Главното полицейско управление в квартал Грьонлан, качи се с асансьора до Отдела по грабежите и се втурна по коридорите на House of Pain, стаята за преглеждане на видеозаписи.
В тясното помещение без прозорци го посрещна тъмнина и задушен въздух. Хари чу как пъргавите пръсти на Беате играят по клавиатурата.
— Какво виждаш? — попита той силуета, очертаващ се върху фона от трепкащи кадри на екрана, разположен на по-късата стена.
— Нещо изключително интересно — отвърна Беате Льон, без да се обръща.
Макар да не виждаше лицето ѝ, Хари беше сигурен, че очите ѝ са зачервени. Познаваше начина ѝ на работа: взира се часове наред в екрана, докато превърта напред и назад, спира, фокусира, уголемява, запазва. В повечето случаи сама не знае точно какво търси или какво точно вижда, но House of Pain беше нейната запазена територия.
— Което ще хвърли светлина върху много неща — додаде Беате.
— Целият съм в слух.
Хари започна да търси опипом в мрака къде да се настани, удари си прасеца в близкия стол, изруга и седна.
— Готов ли си?
— Давай.
— Добре. Запознай се с Христо Станкич.
На екрана се появи мъж пред банкомат.
— Сигурна ли си?
— Не го ли позна?
— Познах синьото яке, но… — Хари усети колебанието в гласа си.
— Чакай малко.
Мъжът на екрана пъхна кредитна карта в банкомата. Обърна лице към камерата и направи гримаса. Пресилена усмивка, от онези физиономии, които изразяват противоположната емоция.
— Тук разбира, че устройството няма да му даде пари.
Мъжът на екрана натисна няколко бутона и накрая удари с юмрук по клавиатурата на банкомата.
— А тук — че няма да си получи картата — поясни Хари.
Мъжът продължи да се взира в екрана на банкомата. После си повдигна ръкава, погледна си часовника, обърна се и изчезна.
— Каква марка е часовникът му? — попита Хари.
— Стъклото блести прекалено силно, но увеличих негатива: върху циферблата пише „Seiko SQ50“.
— Браво на теб! Обаче не виждам как това хвърля светлина върху ситуацията.
— Сега ще разбереш.
Беате въведе някаква комбинация и на екрана се показаха две снимки на Станкич: на едната вадеше картата си от джоба, на другата си гледаше часовника.
— Избрах точно тези кадри, защото лицето му се вижда под един и същи ъгъл. И така, между двата кадъра минават около сто секунди. Какво виждаш?
— Нищо — призна си Хари. — Явно не ме бива в тези неща. Дори не съм сигурен дали човекът на двата кадъра е един и същ. Струва ми се различен от онзи, когото видях до Акершелва.
— Чудесно, значи ти е направило впечатление.
— Кое?
— Така изглежда снимката върху кредитната му карта — Беате кликна с мишката и на екрана се появи образът на мъж с къса подстрижка и вратовръзка. — А сега ще ти покажа фотоматериала на „Дагбладе“, където той е сред заснетите на площад „Егер“. Според теб това снимки на един и същи човек ли са? — попита Беате.
— Не.
— И аз така смятам.
— Нима? Щом ти смяташ така, значи просто мъжете на снимките са няколко.
— Не — възрази Беате. — Означава, че сме се натъкнали на така наречената свръхподвижност, известна в професионалните среди като visage du pantomime.
— Нищо не разбирам.
— Някои хора няма нужда да се гримират, да се преобличат или да се подлагат на пластични операции, за да се преобразят до неузнаваемост.
В залата за съвещания в червената зона Хари изчака всички от разследващия екип да заемат местата си и подхвана:
— Вече знаем със сигурност, че издирваме само един-единствен извършител. Засега ще го наричаме Христо Станкич. Беате?
Тя включи шрайбпроектора и на екрана се появи лице със затворени очи, покрито с мрежа от червени нишки.
— В момента виждате илюстрация на лицевата мускулатура на човека — започна Беате. — Изобразени са мускулите, които използваме, за да променяме изражението си. Най-важните от тях се намират на челото, около очите и около устата. Musculus frontalis например се използва заедно с musculus corrugator supersilii, за да повдигаме и сключваме веждите си. С помощта на orbicularis oculi разтягаме или свиваме областта около очите. И така нататък.
Беате натисна дистанционното управление. На екрана се появи клоун с надути бузи.
— По лицето ни има стотици такива мускули, но дори хората, занимаващи се професионално с правенето на гримаси, използват само съвсем малка част от тях. Актьорите и клоуните имат много подвижни лица благодарение на дълги тренировки на мускулите, а ние, останалите, изгубваме тази способност още от малки. Но дори актьорите и мимовете използват лицевите си мускули главно за да изразят определена емоция. Най-често техните мимики и гримаси са универсални, а изразените чувства бързо се изчерпват: гняв, радост, влюбване, удивление, лек смях, неудържим смях и така нататък. С тази гъста мрежа от мускули природата ни е дала възможността да изразяваме с лицата си безброй чувства. Концертните пианисти например развиват до такава степен връзката между мозъка и мускулатурата на ръцете си, че пръстите им придобиват способността да изпълняват едновременно десет различни задачи независимо един от друг. Да не забравяме, че в пръстите си нямаме толкова много мускули, колкото на лицето. Какви ли неподозирани възможности крият тогава лицевите ни мускули?