Беате показа друга снимка на Христо Станкич — пред банкомата.
— Сега ще илюстрирам нагледно за какво говоря. — Тя пусна изготвения материал на забавен каданс. — Почти не се забелязва свиването и отпускането на миниатюрни мускули. В резултат от тях обаче изражението се променя. Нима наистина лицето се преобразява до такава степен? Не, но частта от мозъка, отговорна за разпознаването на човешки физиономии — fusiform gyrus — е изключително чувствителна и към най-дребните промени, защото нейната задача е да прави разлика между хиляди приличащи си лица от физиологична гледна точка. Чрез това постепенно изменение в напрежението на лицевите мускули мозъкът ни възприема едно и също лице като две или повече. Ето.
Тя стопира записа на последния кадър.
— Ехо! Земята вика Марс.
Хари позна гласа на Магнюс Скаре. Неколцина колеги се засмяха. Беате се изчерви.
— Извинявай, Беате — едва сподави смеха си Скаре и се огледа доволно. — Но това пак е нашият човек Станкич. Научната фантастика е забавно занимание, но обяснението ти, че има хора, които изопват или отпускат лицата си и стават напълно неузнаваеми, звучи малко като приказка за призраци, ако питаш мен.
Хари понечи да се намеси, но се отказа. Реши да види как ще реагира Беате. Преди две години подобен коментар би я сломил на секундата. Хари неведнъж се бе застъпвал за нея.
— Нямам спомен да съм те питала каквото и да било — отвърна Беате, все още с пламнали бузи. — Щом обаче преценяваш нещата така, ще се постарая да онагледя твърдението си с пример, който сигурно ще успееш да разбереш.
— Ей, ей — извика весело Скаре и вдигна отбранително ръце. — Не исках да те засегна, Льон.
— След смъртта на човека настъпва явление, наречено rigor mortis — продължи привидно невъзмутимо Беате, но Хари забеляза как ноздрите ѝ се разшириха. — Мускулите на тялото и на лицето се вцепеняват. Все едно мъртвецът ги е стегнал. Как реагират най-често близките на покойници, когато ги повикаме да ги идентифицират?
Настъпи мълчание, нарушавано единствено от вентилатора на шрайбпроектора. Хари се усмихна, предвкусвайки триумфа на младата си колежка.
— Не могат да ги познаят — отговори силен ясен глас.
Чак сега Хари забеляза присъствието на Гюнар Хаген.
— С такъв проблем се сблъскват и войниците, помолени да идентифицират убитите на фронта. Случва се дори другари на жертвите, които са служили в една рота с тях, в колебанието си да проверят петлиците на униформите им, за да се уверят в самоличността им.
— Благодаря — кимна Беате. — Успя ли да схванеш, Скаре?
Той сви рамене. Хари чу смях. Беате изключи шрайбпроектора.
— Пластичността и подвижността на лицето са строго индивидуални. Отчасти се овладяват с упражнения, отчасти се предават по наследство. Някои хора не са в състояние да движат поотделно дясната и лявата половина на лицето си, но има и такива, които след упорити тренировки могат да мърдат всичките си мускули независимо един от друг. Както концертните пианисти владеят мускулите на пръстите си. Явлението се нарича свръхподвижност или visage du pantomime. Описаните в научната литература случаи показват, че свръхподвижността се унаследява, като признаците ѝ се проявяват още в ранна юношеска или в детска възраст, а крайно изострените форми на свръхподвижност често са комбинирани с личностни разстройства, вродени или придобити вследствие от преживяването на силни травми.
— Значи според теб си имаме работа с умопобъркан? — попита Гюнар Хаген.
— Специалист съм по човешки лица, а не по психология, но не бих изключила тази вероятност. Хари?