Юн отвори уста, но не отговори.
— Самият вие казахте, че Роберт си е падал по млади момичета.
— Ще ви дам адреса на семейството ѝ. Попитайте я сам — посъветва го Юн, забил поглед в пода.
— Добре — Хари си погледна часовника. — Имате ли нужда от нещо?
Юн се огледа.
— Иска ми се да отскоча до моя апартамент, за да взема някои дрехи и тоалетни принадлежности.
— Добре, ще ви закарам. Облечете се и си сложете шапка. Навън стана още по-студено.
Стигнаха до жилището на Юн за двайсет минути. Пътем минаха покрай стария занемарен стадион в квартал Бишлет — предстоеше да го съборят — и покрай ресторант „Скрьодер“, където Хари зърна позната фигура на мъж в дебело вълнено палто и зимна шапка. Хари паркира на непозволено място — точно пред входа на сградата. Двамата мъже влязоха вътре и застанаха пред асансьора. Хари погледна червеното табло над вратата. Кабината се намираше на четвъртия етаж — етажа на Юн. Преди да натиснат копчето, асансьорът потегли надолу. Хари потърка длани о бедрата си.
— Май не обичате асансьори — подметна Юн.
— Личи ли ми?
— Баща ми има същия проблем — усмихна се Юн. — Елате, ще се качим по стълбите.
Тръгнаха. На втората стълбищна площадка Хари чу как вратата на асансьора се хлопна долу.
Влязоха в апартамента. Хари остана да чака пред вратата, докато Юн си вземе тоалетните принадлежности от банята.
— Странно — отбеляза Юн със смръщени вежди. — Имам чувството, че някой е влизал.
— Техническите ни сътрудници се отбиха да огледат дупките от куршуми.
Юн влезе в спалнята и се върна със сак.
— Долавям необичайна миризма — настоя той.
Хари се огледа. Върху плота на мивката имаше две стъклени чаши. По ръбовете им не личаха засъхнали остатъци от мляко или друга течност. По пода също се не забелязваха мокри следи от разтопен сняг. Озадачиха го само няколко дървени стърготини пред бюрото — вероятно от чекмеджета.
— Да тръгваме — подкани го Хари.
— Какво прави прахосмукачката ми тук? — посочи Юн. — Вашите хора използвали ли са я?
Хари познаваше отлични процедурите по изземване на следи за експертиза. Никоя от тях не включваше употребата на прахосмукачка от местопрестъплението.
— Кой друг освен вас има ключ за апартамента? — попита Хари.
Юн се поколеба.
— Теа, приятелката ми. Но тя не би поела доброволно инициативата да чисти.
Погледът на Хари отново се спря върху стърготините: ако човек използва прахосмукачка по предназначението ѝ, първо ще обере именно дребните прашинки. Приближи се до уреда. Накрайникът беше свален от пластмасовия удължител, закрепен за маркуча. По гърба му полазиха ледени тръпки. Вдигна удължителя и погледна в кръглото му черно дуло. Прокара показалец по ръба. Върхът на пръста му почервеня.
— Какво е това? — попита Юн.
— Кръв. Проверете дали вратата е заключена.
Хари вече знаеше какво го очаква. Намираше се на прага към онова, което ненавиждаше и въпреки това никога не успяваше да избегне. Отвори капака на прахосмукачката и извади жълтата торбичка. Ето това е истинската стая на страданието, а не House of Pain, помисли си той. На това място винаги се принуждаваше да използва способността си за вживяване в психиката на злосторника. На моменти му се струваше, че прекалено много се старае да развие тази своя способност.
— Какво правите? — попита Юн.
Торбичката бе издута до пръсване. Хари скъса дебелата мека хартия. От нея, като духът от вълшебна лампа, се издигна облак от ситен прах. Понесе се към тавана, докато Юн и Хари се взираха в съдържанието на торбичката, изсипало се върху пода.
— Господи — прошепна Юн.
Осемнайсета глава
— Господи — простена Юн и посегна към един стол. — Какво се е случило тук? Ама това е… това е…
— Да — кимна Хари. Приклекнал до Юн, той се опитваше да диша нормално. — Това е око.
Очната ябълка приличаше на кървава медуза. Прахът се бе полепил по бялата ѝ повърхност. Върху задната ѝ страна, също окървавена, Хари различи залавните места на мускулите и зрителния нерв, приличен на дебел бял червей.
— Питам се обаче как окото е преминало непокътнато през филтъра. Ако наистина е било засмукано в прахосмукачката.
— Бях го махнал — отвърна Юн с разтреперан глас. — Така засмукваше по-силно.
Хари извади химикалка от джоба на якето си и внимателно обърна окото с нея. Консистенцията му се стори мека, но с твърдо ядро. Хари се премести така, че светлината от лампата на тавана да пада върху зеницата — голяма, черна и разлята, защото очната мускулатура вече не я поддържаше в обичайния ѝ кръгъл вид. Светлината хвърляше върху почти тюркоазния ирис цветни отблясъци като върху повърхността на стъклено топче за игра. Хари чу как Юн притаи дъх зад гърба му.