— Шъртлеф? — Един от бостънските агенти бе подал глава от вратата.
Ели кимна.
— Търсят те на втора линия.
— Кой? — попита тя. Цялата история бе известна на медиите и част от работата й днес бе да отклонява разговори с тях.
— Една известна личност — сви рамене агентът. — Някой си Стив Маккуин.
38.
Този път бе твърдо решена да го направи като по учебник, а не като предния ден. Въпреки че подмятането за Стив Маккуин я накара да се подсмихне, Ели натисна бутона за запис на разговора и преди да отвори линията, прошепна на агента:
— Проследете този разговор.
— Липсвам ли ти, Ели? — тя веднага разпозна гласа на Нед Кели.
— Това не ти е игра, Нед — разгневи се не на шега жената. — Всички тук са убедени, че си виновен. Казах ти, че имаме само една възможност да ти помогнем, но тази възможност намалява с всеки изминал час. Кажи къде си, ще дойдем да те вземем и всичко ще приключи.
— Май че отговорът ти е не — въздъхна Нед, правейки се на разочарован.
— Да ти кажа ли какво ми липсва? — тросна се Ели, усещайки, че отново започва да се ядосва. — Липсва ми това, че не ти взех оня пистолет и не ти щракнах белезниците, когато имах тази възможност. Аз ти повярвах, Нед. Поставих се в адски двусмислено положение заради теб, а ти не ми каза истината.
— За какво става дума? — попита той изненадано.
— За „Бразилиън Корт“. За Тес Маколиф. И по-специално за онази част, в която ти си прекарал с нея същия следобед, когато е била убита. Или просто си забравил да споменеш за това, когато ми разправяше житието си?
Последва дълга тишина. Нед вероятно се мъчеше да измисли нещо, с което да спаси версията си.
— Ако бях ти признал за това, щеше ли да ми повярваш за всичко останало?
— Ама как можеш да си помислиш такова нещо? В рамките само на няколко часа си бил на две места, където са извършени тежки престъпления. Доста натоварен ден, а, Нед?
— Не съм го направил аз, Ели.
— Ти само този отговор ли знаеш, Нед? Или той се отнася единствено за убийства и укриване на крадени стоки? О, да, щях да забравя. А също така и за развращаване на малолетни.
Непозволен удар, помисли си Ели, още щом го каза. Да можеше да си вземе думите назад. За това поне знаеше, че не е вярно.
— Май си го заслужих — въздъхна Нед, — но ти вече сигурно си проверила в Стоутън и си разбрала, че съм ти казал истината. Проследява ли се този разговор, Ели?
— Не — бързо отговори тя, макар че си даде сметка, че това всъщност означава: „Разбира се, че го записвам, глупак такъв. Аз работя за ФБР!“.
— Супер — примирено въздъхна Нед. — Няма какво толкова да губя. Окей, бях с нея, но не съм я убил аз. Ти не разбираш…
— Обаче разбирам много добре едно друго нещо! — прекъсна го тя. — Твърдиш, че си невинен, нали? Ами тогава — докажи го. Предай се! Давам ти думата си, че всичко онова, което разкажеш, ще бъде надлежно проверено. Вчера ти нито веднъж не ме заплаши. Това е добре, ще ти свърши работа. Разбери, че се опитвам да ти помогна, Нед, а това е единственият начин. Друг няма.
Последва ново дълго мълчание. По едно време й се стори, че линията е прекъснала. Но най-сетне го чу да въздиша.
— Мисля, че е време да тръгвам.
— Какво искаш да направиш? — Ели осъзна, че започва да издава емоциите си. — Да се самоубиеш ли?
Той се поколеба за миг, преди да я попита:
— Намери ли Гаше?
Тя погледна часовника си, бе сигурна, че го е задържала достатъчно дълго на телефона, за да разберат къде се намира. Навярно бе в някоя телефонна кабина и можеше да изчезне за минута.
— Не — отвърна тя. — Още не сме го открили.
— Тогава продължавай да търсиш, моля те. Но страшно грешиш за Тес. Никога не бих я убил.
— Какво, да не ти е поредната дружка от детството? — подигравателно попита тя.
— Не — тихо отвърна Нед. — Нищо подобно. Някога влюбвала ли си се, Ели?
39.
Денис Стратън кипеше от яд.
На бюрото пред него лежаха Ю Ес Ей Тудей и Бостън Глоуб.
Тази абсолютна аматьорка пращаше всичко по дяволите.
Докато четеше за нескопосания арест в Бостън, усети как стомахът му се стяга. Бе им казал да вземат професионалисти, а те изпратили оная кучка от „Изкуствата“! И сега всички духаха супата. А този Нед Кели вече е потънал в дън гори. И то с нещо изключително ценно, което бе собственост на Стратън.