ФБР бе оплескало нещата. Мамка му, беше ги предупредил! Сега вече не биваше да рискува повече. Кели трябваше да бъде заловен. Пет пари не даваше какво ще стане с него. Ако го питаха него, беше най-добре крадецът да приключи дните си в онази къща в Лейк Уърт с останалите копелета.
Стратън отново вдигна вестника и зачете. От ФБР твърдяха, че нямали представа къде е сега. Безсилието им вече бе започнало да се превръща в кошмар за Стратън.
Той се пресегна за мобилния си телефон и набра един частен номер. След три позвънявания един познат глас го помоли:
— Изчакайте само минутка.
Стратън зачака нетърпеливо, като през това време провери пристигналите през сутринта факсове. Бе поддържал тези отношения от доста време, вече бе настъпил часът да се оправят сметките. Дълго време плащаше за обучението в частни училища на проклетите хлапета на този тип. Даваше пари и за риболовни излети до къщата му в Кий Уест. Стратън трябваше да си събере дивидентите.
След няколко секунди гласът отново се чу:
— Четохте ли сутрешните вестници?
— Четох ги — изръмжа в телефона Стратън. — И това, което е написано там, никак не ми харесва! ФБР е оплескало цялата работа. У Кели има нещо много важно, което си е мое. Хич не се заблуждавай — стоката е у него. Ти ме увери, че ситуацията е под контрол, но до този момент не виждам нищо в подкрепа на уверението ти. Само дето става още по-зле.
— Ще се погрижа — каза гласът, опитвайки се да звучи спокойно. — Вече имам човек в онзи район. Той ме осведоми, че има начин господин Кели да бъде намерен.
— Искам си това, което е мое. Няма нужда да го казвам по-ясно, нали? Каквото и друго да стане, то не ме засяга. Това е просто бизнес.
— Смятам, че схващам ситуацията, господин Стратън. Успокойте се. Знам, че сте зает човек, но поиграйте малко голф, идете да ви направят масаж. Всеки момент очаквам моят човек да ми се обади. Можете да разчитате на него. Както съм ви казвал стотици пъти, каква е ползата от приятелите, ако…
Стратън ядосано прекъсна връзката. Пусна телефона в джоба си и стана, оправяйки ризата си. Още от самото начало трябваше да подхване работата така — с истински професионалисти.
В стаята влезе жена му, облечена с черно трико. От талията й висеше вързан за ръкавите кашмирен пуловер.
— Тръгнала си да потичаш малко ли, скъпа?
— След половин час ще се върна — отвърна Лиз Стратън, приближавайки се към бюрото. — Просто си търсех ключовете. Май че ги оставих тук.
— Ще предупредя момчетата. — Стратън посегна към телефона.
— Не се притеснявай, Денис. — Тя си взе ключовете от бюрото. — Просто ще потичам малко покрай езерото.
Мъжът я сграбчи за китката и я извърна рязко към себе си.
— Изобщо не се притеснявам — каза той, стискайки я здраво.
— Махни си ръцете от мен, Денис. Моля те.
— Изненадваш ме, скъпа. Знаеш правилата. — В очите му проблесна престорена загриженост, която не беше нищо друго, освен добре контролиран егоизъм.
Двамата застинаха така, впили поглед един в друг. Тя се опита да се откопчи от него, но после се отказа.
— Е, добре, повикай си горилите.
— Така е по-сигурно — каза Стратън удовлетворено, отпускайки хватката си. На китката й се беше появило голямо алено петно. — Съжалявам, скъпа, но трябва много да внимаваме, нали така?
— Няма за какво да съжаляваш, Денис. — Лиз се опита да разтрие изтръпналата си ръка. — Ти стискаш всички, такъв ти е стилът. Това ти е най-големият чар.
40.
Минах през желязната въртележка и смесвайки се с тълпата, се отправих към надписа За треньори от лявата страна на игрището.
Още щом го видях, адреналинът рукна като буен поток във вените ми. Погледнах с копнеж едновремешното табло за резултата. Усетих близостта на Зеленото чудовище, където през 1978 година Бък Дент сложи още веднъж край на мечтите ни.
Фенуей Парк.
Бе прекрасен пролетен следобед. „Янките“ ни бяха на гости. Как ми се искаше да бях дошъл тук само заради това.
Заслизах бавно към игрището към бокс 60 С. После се спрях за секунда зад слабия и дребничък мъж в бялата риза, загледан към игрището.
Накрая седнах до него. Той едва обърна глава.
— Здравей, Неди.
Стъписах се, като видях баща ми толкова слаб и съсухрен. Скулите му стърчаха, бузите му бяха хлътнали, косата му, която бе винаги бяла, сега се бе превърнала в няколко сиви кичурчета, пръснати тук-там из главата му. Кожата му бе посивяла като стар пергамент. Някогашните му яки ръце на работник сега приличаха на покрити с кожа кости. В тях стискаше свита на руло програма.