— Чух, че си искал да ме видиш.
— Чакай, тате, не бързай — обърнах глава към него. — Това на игрището „Янките“ ли са, или тайни агенти от ФБР?
— Мислиш ли, че имам нещо общо с дивотията, която стана в онази къща? — Баща ми поклати глава. — Смяташ ли, Нед, че ако исках да те продам, ще го направя пред майка ти? Но да отговоря на въпроса ти — усмихна се изведнъж той. — Виждаш ли номер трийсет и осем? Не съм сигурен дали изобщо съзира топката.
Не можах да сдържа усмивката си. Франк грейна още повече. За секунда в очите му като че ли проблесна до болка познатата искрица на стария запалянко.
— Изглеждаш добре, Нед. Освен това вече си и известна личност.
А аз не знаех какво да кажа. Никак не ми бе леко да видя на какво е заприличал баща ми.
— Не е необходимо да говориш. — Той ме потупа с програмата по коляното. — Знам, че ти приличам на призрак, който още не е разбрал, че е умрял.
— Щях да кажа, че си по-добре, отколкото ми казаха — усмихнах се аз.
Играта вече бе навлязла в третия ининг. „Сокс“ бяха на бата, 3 на 1. Зрителите започнаха да скандират, настоявайки за рали. Баща ми поклати глава.
— Никога не бих повярвал, че ще се наложи да предавам занаята на теб, Неди. Целият ми живот мина в хлъзгане по наклонената плоскост и по пътя надолу непрекъснато съм се мъчел да се хвана за голямата възможност. А виж се ти! Още при първия опит и си готов.
— Май съм имал някакви скрити таланти — присвих рамене аз. — Винаги съм знаел, че в мен има нещо велико.
— Е, това разбива сърцето ми! — Устните му се изкривиха в тъжна усмивка. — Не беше ли сенатор Мойнихън, който нарече това ирландска орисия — животът непрекъснато да ни разбива сърцата.
— Да, ама той май го каза по повод на семейство Кенеди. Или на „Сокс“.
— Е, тъй или иначе, разбива на стареца сърцето — кимна той. — Тоест на онова, което е останало от него.
Взрях се в светлосините му, почти прозрачни, очи. Не в отиващия си старец, когото не бях виждал от четири години, а във вечния измамник, дето и в момента се опитваше да ме будалка.
— Разбива и моето, тате. Кой е Гаше?
Баща ми не откъсна поглед от игрището.
— Кой?
— Хайде стига, ти си живя живота както искаше, обаче и мен забърка в него. Така че трябва да ме измъкваш. Кой е Гаше?
— Нямам представа за кого или за какво става дума, синко. Кълна се в Бога, Нед!
Винаги съм се удивлявал на начина, по който баща ми умееше да изтърси някоя опашата лъжа и веднага да се закълне, че е чистата истина.
— Джордж се изтърва — подхвърлих му аз.
— Така ли? — сви рамене с безразличие баща ми. — И какво рече?
— Спомена, че е бил откраднат един Джаксън Полок. А никъде не се съобщава какво е било откраднато.
Франк се усмихна и ме потупа по рамото.
— Объркал си призванието си, Нед. Трябвало е да станеш детектив, а не спасител.
Не обърнах внимание на задявката.
— Моля те, тате, кажи ми кой е Гаше. Не си играй с мен. И двамата много добре знаем, че Мики не би си мръднал и пръста, ако теб те няма в играта.
На игрището страстите се бяха нажежили, чу се тъпият удар на бухалката и публиката застина в очакване. Нито един от двама ни обаче не обръщаше внимание на ставащото на терена.
— Аз умирам, Нед — каза баща ми. — Нямам нито силата, нито времето.
— Но не и ако ти присадят бъбрек.
— Бъбрек ли? — За пръв път, откакто бях седнал до него, в очите му светна гняв. — И ти си мислиш, че бих могъл да живея, като продам живота на онези деца? Така ли мислиш, Неди?
— Не знам. Не смятам, че би могъл да устроиш капан на собствения си син и след това да си живееш така, като че нищо не се е случило. Ти вече изгуби едно дете, тате, което работеше за теб, нали?
Франк пое леко дъх и се закашля. Нямах представа какво става в момента в главата му. Мъчеше ли го угризение на съвестта? Ами! По-скоро се чудеше как да отрече. Просто стоеше, без да помръдва, следейки играта само с очи. После посочи към другия край на трибуните.
— Седнали са там, знаеш ли?
— Тате — казах аз, рязко обръщайки се към него. — Моля те, стига с тия тъпотии! Издирват ме за убийство.
Франк стисна зъби, като че ли той бе пострадалият. Костеливите му пръсти сграбчиха конвулсивно програмата.