— Разбира се, че помня.
— Той почти винаги е на работа и аз понаглеждам мястото. Ключът е пак там, където винаги е бил. В момента съм на училище и след това трябва да свърша някои неща. Какво ще кажеш за шест. Ако дойда преди теб, ще оставя вратата отворена.
— А през това време аз ще тренирам да си държа ръцете отзад, за белезниците.
— Ще те измъкнем от тази каша, Нед. Не съм ти казал още, но имам отличен по „Правила и нормативи“.
— Брей, значи всичко е розово! Ама да си дойдем на думата, как си по съдебни процеси?
— Съдебни процеси ли? — изстена Дейв. — Там никакъв ме няма.
Закискахме се и двамата. Чух смеха му и усетих, че не съм сам. Пред очите ми като че ли просветна, усетих да ме облива приятна топлина.
— Ще те измъкнем от тази каша — повтори Дейв. — Не се показвай много-много. Ще се видим в шест.
42.
Имах да убивам някой и друг час, затова се заразхождах около Кенмор Скуеър. Изпих една бира в безлюден ирландски бар и догледах края на мача. „Сокс“ успяха да се измъкнат с тройка на деветия ининг и спечелиха. В края на краищата, може би все пак трябва да се вярва в чудеса.
Отпивах на малки глътки от бирата, давайки си сметка, че това сигурно ще ми е последната за много, много дълго време. Животът, такъв, какъвто го знаех, щеше да приключи. Определено отивах в затвора. Сложих на бара една десетачка за бармана. Състояние на афект… Супер, Нед, животът ти зависи от това да се надяваш хората да помислят, че си откачалка.
Минаваше пет и аз взех едно такси, което за четиридесет долара ме върна обратно в Броктън. Накарах шофьора да ме остави на „Едсън“ и минах по пряката пътека — зад началното училище — за Хилсайд, където трябваше да се видим с Дейв.
Въпросната къща бе третата от началото на пресечката очукана сива постройка с къса, стръмна алея отпред. Поех си дъх с облекчение. Черната кола на брат ми бе спряна на улицата.
Изчаках няколко минути, подпрян на един стълб, наблюдавайки за ченгета. Никой не ме бе проследил. Време беше да я свършим тази работа…
Изтичах към задната страна на къщата. Както Дейв ми бе обещал, вратата към приземния етаж бе отворена. Също като едно време. Много обичахме да висим тук по цели дни, да гледаме мачове, а от време на време да палим по някой фас трева.
Почуках на прозорчето.
— Дейв!
Никой не отговори.
Бутнах вратата и миризмата на мухъл и изветрял нафталин ме върна десетилетия назад. Не можеше да се каже, че Фили се е постарал да пообнови мястото, откакто се бях махнал оттук. Същият диван, плетен на квадратчета, окъсано кресло. Билярдна маса с две подобни на фенери осветителни тела над нея, скован от дъски бар.
— Хей, Дейв! — викнах аз.
Забелязах отворената на дивана книга. Обърнах я да прочета корицата — Картините на Ван Гог. Освен ако Фили не бе станал почитател на великия художник, докато ме е нямало, значи книгата би трябвало да е донесена от Дейв. От вътрешната страна на корицата имаше печат на Бостънската университетска библиотека. Той ми спомена, че имал да ми покаже нещо, свързано с Гаше.
— Дейви, къде си бе, по дяволите?
Отпуснах се на дивана и отворих книгата на страницата, от която стърчеше жълт разделител.
На нея бе отпечатан портретът на възрастен мъж, облегнал се на юмрука си, с бяло кепе и с меланхолични, пронизващи сини очи. На заден фон бе характерната за Ван Гог феерия от цветове.
Зачетох текста.
Портрет на д-р Гаше.
Взрях се по-отблизо, привлечен от дребния шрифт. Портрет на д-р Гаше. 1890.
Обхвана ме радостно вълнение. Картината е била нарисувана преди повече от сто години. Всеки човек би могъл да използва това име. Но в мен внезапно покълна надеждата, че Гаше бе истински човек! Може би Ели Шъртлеф знаеше нещо по този въпрос.
— Дейв! — викнах аз по-високо и надникнах по стълбите към горния етаж.
Тогава забелязах светлината от тоалетната — вратата бе леко притворена.
— Господи, Дейв, в тоалетната ли си? — Приближих се и почуках на вратата. От почукването тя се отвори.
Всичко, което ми е останало в главата от последвалите шейсет секунди, бе, че замръзнах намясто. Сякаш някой ме халоса с чук.
Брат ми седеше на тоалетната чиния, облечен в анцуга си. Главата му бе леко кривната на една страна.
Кръв имаше навсякъде. Течеше от корема му, просмукваше се по дънките му и капеше на пода. Той не помръдваше. Просто се взираше в мен с такова спокойно изражение, сякаш всеки момент щеше да каже: „Хайде, Нед, къде се губиш?“.