Изведнъж мъжът изрева от болка. Помислих, че си е ударил главата. Видях ножа му на пода в другия край на стаята. Изтичах да го взема и се върнах, преди погледът му да се проясни.
Хванах го за косата, опънах му главата назад и притиснах острието в брадичката му.
— Кой те изпрати? Кой?
Очите му се изцъклиха.
— Какво, по дяволите, става? — изкрещях аз.
Сграбчих го за яката и го дръпнах нагоре, но мъжът просто се отпусна в ръцете ми като чувал.
В гърба му се бе забила хокейна кънка. Пуснах го и той се просна напред. Беше мъртъв.
Залитнах от изтощение. Останах намясто, дишайки тежко, без да свалям поглед от него. После реалността изведнъж се стовари върху мен. Току-що бях убил човек.
Не можех да мисля за това, не и точно сега. Върнах се при брат ми и клекнах до него за последен път. Сълзи опариха очите ми. Погалих го по бузата.
— О, Дейв, какво направих?
Надигнах се с усилие и преплитайки крака, отидох до книгата на дивана. После откъснах страницата с портрета на д-р Гаше.
Измъкнах се от приземния етаж и потънах в нощта. И от двете ми ръце течеше кръв, затова ги усуках с анцуга като с бинт. След това направих нещо, на което през последните няколко дни бях станал много добър.
Побягнах.
44.
Чуруликането на мобилния му телефон го накара да скочи от леглото. Денис Стратън и без това не спеше. Лежеше и чакаше да започнат новините по Си Ен Би Си. Скочи и както беше по боксерки, успя да вдигне телефона на второто позвъняване. Лиз се бе свила на кравай и спеше. Той погледна дисплея. Скрит абонат.
Оживи се. Проблемът май бе на път да се разреши.
— У нас ли са вече? — попита Стратън тихо.
Искаше да приключи с този въпрос веднага. Защото започваше да се бои. А той никак не обичаше да се чувства уплашен. Денис Стратън бе човек, който винаги владееше положението.
— Почти… — Човекът отсреща се поколеба. Стратън усети, че нещо между тях се променя. — Ще ни трябва още малко време.
— Още малко време… — Устните на Стратън пресъхнаха.
Той наметна халата си и тръгна към терасата. Обърна се и погледна към Лиз. Стори му се, че жена му се размърда под чаршафите.
— Още малко време ли? Ти ми каза, че е в ръцете ни. Увери ме, че с това са се заели професионалисти.
— Точно така — каза гласът отсреща, — само че…
— Само че какво? — изсъска Стратън.
Той стоеше на терасата, загледан към морето, ветрецът леко рошеше остатъците от коса по оплешивяващата му глава. Бе навикнал да му докладват резултати, а не да се извиняват. Затова плащаше на хората.
— Стана засечка.
Четвърта част
Бокс!
45.
Още щом се завърна в офиса си във Флорида, Ели прегледа сводката от Бостън за убийствата, извършени от Дейвид Кели и още един човек преди два дни в Броктън. Чувстваше се отвратително — за тези зловещи убийства виновна бе само тя и никой друг.
Бе кървава, професионално свършена работа. Рана от нож под петото ляво ребро, след което острието рязко се вдига нагоре, за да попадне точно в сърцето. Който и да го бе направил, е искал жертвата му да страда. А другият човек, оня, с кънката в гърба, бе криминално проявен тип на име Ърл Ансън, със зулуми в Бостън и в Южна Флорида.
Но най-много я безпокоеше фактът, че навсякъде имаше отпечатъци от пръстите на Нед.
Как е могла да се излъже в него? Имаше две възможности — или той е най-хладнокръвният убиец, за когото тя бе чувала, или някой хладнокръвен убиец бе по следите му. Някой, който е знаел с кого Нед ще влезе във връзка в Бостън. Някой, който е търсел нещо, намиращо се у Нед.
Като например откраднати картини.
Името на Нед вече се свързваше със седем убийства. Той бе нещо повече от най-вероятен извършител. Снимката му бе разпратена до всяко полицейско управление. Бе станал обект на най-мащабното издирване в историята на Бостън от Бостънския удушвач насам.
Ели затвори файла, опитвайки се да си представи сцената. Няма начин да е станало така. Не и след като Нед й бе разказал за брат си. Просто не го виждаше как би могъл да убие Дейв. Не, това бе невъзможно. Тя прелисти бележките, които си бе водила при разговора си с него. Факултетът по право в Бостънския колеж. Вече единствената надежда на семейството…