— Какво казахте?
Изведнъж зад нас се чу шум от бързо приближаващ се мотор. Чамп, надвесен над кормилото на своя дукати, надуваше газта. После рязко намали, гумите изсвириха по асфалта и той спря до колата.
— Време е да изчезваш, рейнджър. Иде потеря зад гърба ни, на около една пряка оттук.
Погледнах назад. В пресечката току-що влизаше черен мерцедес, който се насочи право към нас.
— Те търсят мен — каза Лиз, вперила поглед в Ели. — Нямате представа колко ужасни са тези хора. Готови са да направят всичко за мъжа ми. — Тя се обърна към мен. — Трябва да се махате!
Отвори вратата и преди да успеем да я спрем, излезе и заотстъпва назад.
— Ето какво ще направим — каза тя. — Елате у нас около четири. Денис ще бъде там. Тогава ще поговорим.
— Лиз — извика Ели, вдигнала поглед към нея, — само ми кажи какво искаше да кажеш с това, че е открадната само една картина. Нали са били четири?
— Помислете за това, агент Шъртлеф — отвърна Лиз Стратън. Усмихвайки се, тя продължаваше да отстъпва. — Вие сте специалистка по изкуствата. Защо според вас той се нарича Гаше?
Черният мерцедес сви към Лиз и започна да намалява.
— Елате у дома — повтори тя с някаква фатална усмивка. — В четири.
От колата в движение скочиха двама мъже и я сграбчиха за ръцете. Изгледаха ни заплашително и без много да се церемонят я набутаха на задната седалка. Никак не ми се искаше да я изпускам, но просто нямахме избор.
— Абе, Неди! — Чамп отново гледаше назад по улицата, навивайки газта на мотора. — Този път я оцапахме.
След мерцедеса в пресечката бе влязла още една кола — черен хъмър — и главоломно се носеше право към нас. Този път обаче без да дава признаци, че се кани да намали.
— Нед, изчезвай моментално! — Ели ме заблъска да изляза навън. — Те търсят теб, забрави ли?
Стиснах ръката й.
— Няма да те оставя.
— Нищо не могат да ми направят! — извика Ели. — Аз съм от ФБР. Но не бива да ме виждат с теб. Тръгвай!
— Нед, хайде — подкани ме Джеф, форсирайки оглушително двигателя.
Изскочих от шофьорското място и се метнах зад Джеф. Ели ни махна.
— Ще се видим по-късно.
— Не я мисли нея, брато! — викна Чамп. — Притеснявай се за нас!
Хванах го през кръста и се залепих за гърба му.
— Защо?
— Летял ли си на F-15?
— Не — рекох и се обърнах да видя какво става отзад.
Хъмърът се целеше точно в нас. Нямаше никакво намерение да намалява. И след три секунди щеше да ни размаже.
— Нито пък аз — каза Чамп, вдигайки оборотите на мотора. — Обаче се дръж здраво. Казвали са ми, че на F-15 човек се чувствал ето така.
70.
Предното колело се вдигна и ускорението едва не ми откъсна главата. С нещо близо до свръхзвуковата скорост, дукатито се изстреля напред като ракета.
Изпитах чувството, че ме влачи реактивен самолет, и мислейки само за живота си, се залепих за Джеф. Стисках се за него и си мислех, че ако само за част от секундата отслабя хватката си, ще се размажа на бетона.
Прелетяхме пресечката за секунда, насочили се към езерото. Погледнах назад. Хъмърът изобщо не спря. Вече твърдо бях убеден, че иска да ни сгази.
— Да изчезваме бързо оттук! — ревнах аз в ухото на Джеф. — Гонят ни!
— Вашето желание е заповед за мен!
Моторът сякаш експлодира и аз отново едва се удържах на седалката. Носехме се с над сто и шейсет километра в час и къщите край нас се сливаха като стена. Стомахът ми се сви на топка. Летяхме като вихър право към един стоп. Коконът Роу, последното кръстовище преди езерото. Имаше само един път, по който можехме да се измъкнем — на север. Чамп намали съвсем малко, но хъмърът не изоставаше.
— По кой път? — викна Чамп, извръщайки леко глава назад.
— Че то има само един път — надясно! — възкликнах аз.
Бяхме все още на една-две пресечки от най-луксозната търговска улица в цяла Флорида. Там нямаше начин да не се появят ченгета.
— Ти си мислиш така! — викна Чамп и светкавично смени на по-ниска предавка. Дукатито изхвръкна на кръстовището и почти легна на асфалта в остър ляв завой.
Дънките чак ми се отъркаха в настилката. Ужасен, видях, че минахме на една боя разстояние от един лексус. Зад волана му седеше някакъв турист със замръзналото си от изумление семейство.
Вече криволичехме по „Коконът“.
— Как ти се стори това излизане, брато? — ухили се Джеф, извръщайки глава към мен.