После двама от мутрите на Стратън излязоха от колата и се приближиха към Ели Шъртлеф.
Това го накара да посегне към пистолета. Но не знаеше дали трябва да се намеси или не. Завърза се някакъв спор, доколкото можа да прецени. Онези почнаха да се държат по-грубо, ала мацето им тикна картата си под носовете им, без да й мигне окото.
Куражлия момиче, призна мъжът в тъмната кола.
Да разиграе целия този театър, за да се добере до Лиз Стратън. Да прави лудории с търсен за убийство тип.
— Куражлийка! — засмя се тихо той. — Обаче в тънките комбинации хич я няма.
Всичко, което трябваше да направи той, бе да подхвърли някоя от тези снимки на федералните от другата страна на улицата и кариерата й отиваше на кино. Животът й — също.
Мъжете на Стратън се оттеглиха. Картата, изглежда, свърши работа, защото след кратка препирня те се качиха в колата. Доближиха мерцедеса към другата кола, после отпрашиха напред. Мъжът в тъмната кола свали ръката си от пистолета. Бе доволен, че реши да изчака. Тази работа май бе на път да стане доста дебела.
Може би той просто трябваше да предаде тези снимки. Оня тип бе издирван от властите убиец. Момичето рискуваше адски много. Ами ако и самата тя се забърка в някоя каша?
Той загледа как мацката от ФБР се качва в колата и потегля.
— Никаква я няма в тънките неща — повтори си той тихо и отново запремята пакетчето кибрит между пръстите си.
Кураж обаче тя имаше в излишък.
74.
С Ели се срещнахме към три и половина същия следобед в гаража на Чамп. Зарадвах се, че се е оправила без проблеми, и я прегърнах. По начина, по който отвърна на прегръдката ми, усетих, че тя също се е притеснявала за мен. Разказахме й за лудориите с мотоциклета.
— Джеф, ти си пълна откачалка! — поклати глава Ели.
— Не знам — сви рамене той, като че ли обмисли казаното. — Често ми се е струвало, че границата между лудостта и безотговорността е твърде размита. Но тъй или иначе, ми се стори далеч по-добър вариант, отколкото купона, дето ни очакваше с ония типове от хъмъра. Като се имат предвид обстоятелствата, смятам, че нещата се наредиха твърде добре.
Погледнах към стенния часовник. Работата бе стигнала до решителното „сега или никога“. През следващия час можеха да ни се случат много неща. Вероятно щяхме да открием кой е откраднал картините на Стратън, вероятно щях да докажа, че съм невинен. Но никой не знаеше със сигурност какво ни очаква.
— Е, готова ли си за Лиз? Готова ли си да притиснеш Стратън? — попитах я аз.
Забелязах, че този път и тя изглеждаше нервна.
— Да — кимна ми тя и ме хвана за ръката. Лицето й беше напрегнато. — Искам само да ти кажа, че това няма да е единственото нещо, което ще се случи у Стратънови.
После бръкна под сакото си и в ръцете й звъннаха чифт белезници.
Стомахът ми се присви. През последните няколко дни се чувствах странно свободен — бягах, криех се и преследвах, а може би и се приближавах към залавянето на убиеца. Почти бях забравил, че върша тази работа в компанията на агент от ФБР.
— Ако всичко стане така, както се надяваме, ти ще се предадеш — каза Ели, вече възприела онзи особен полицейски тон. Спомняш ли си уговорката ни?
— Разбира се — кимнах спокойно аз, макар че от тази мисъл косата ми настръхваше. — Много добре си я спомням.
75.
По-голямата част от пътя към Палм Бийч го минахме в мълчание. Каквото и да се случеше у Стратънови, знаех, че свободата ми наближава към своя край.
Градът бе призрачно замрял. Беше четвъртък, средата на април. По Уърт Авеню се мотаеха само няколко туристи. На един светофар пред нас мина достолепна жена с побеляла коса и кожух, въпреки априлската жега, помъкнала пудела си за каишката. Погледнах към Ели и двамата се усмихнахме. Хващах се за всяка дреболия от света около мен, само да не мисля за предстоящото.
Свърнахме към частната уличка на Стратън и точно тогава видях, че работата май не вървеше към оправяне.
Уличката бе блокирана от две полицейски коли с проблясващи буркани. Пред вратата му бяха паркирани още автомобили с лампи.
Отначало си помислих, че причакват мен, и се уплаших, че Лиз ни е скроила номер. Но не беше това… От вратата се измъкна линейка.
— Присвий се малко зад седалката — каза ми Ели. Изхлузих се колкото можах на задната седалка, скривайки лицето си под козирката. Ели свали стъклото и си показа картата на полицая.