— Не. Така смятах, но работите се объркаха. Сега попаднах на съквартирантката на гаджето на Бъд То… Хей, щях за забравя. Тя те познава.
— Кой ме познава? — попитах аз.
— Тази, дето имам среща с нея.
— Така ли? — изненадах се аз. — Как се казва? — Това доста ме заинтригува.
— Мисля, че… Ух, Джейн Галагър. — Братче, едва не умрях, като каза това.
— Джейн Галагър! — възкликнах аз. Дори скочих от умивалника, когато го каза. Едва не си умрях. — Ей, прав си, познавам я. Тя фактически живееше точно до мен миналото лято. Имаше един фамозен доберман. Така се запознахме. Кучето все влизаше в нашата…
— Тъмнееш ми, Холдън, за бога — каза Страдлейтър. — Защо е нужно да стоиш точно пред светлината?
Братче, как бях развълнуван. Истина!
— Къде е тя? — запитах го. — Трябва да сляза и да кажа поне едно „здрасти“ или нещо такова… Къде е тя? В другото крило ли е?
— Да.
— Как стана дума за мене? В Брин Морз ли учи сега? Казваше, че може да отиде там. Или пък в Шипли? Така казваше. Мислех, че е отишла в Шипли. Как стана дума за мене?
Бях много развълнуван. Истина.
— Не зная, за бога. Повдигни се, моля ти се. Седнал си на пешкира ми — каза Страдлейтър.
Бях седнал на глупавия му пешкир.
— Джейн Галагър! — възкликнах аз. Не можех да дойда на себе си. — Исусе Христе!
Страдлейтър си мажеше косата с „Виталис“ (1 Марка брилянтин. — Б. пр.). С моя „Виталис“!
— Тя е танцьорка — казах аз. — Занимава се с балет и тям подобни. Репетираше около два часа всеки ден, в най-голямата жега. Боеше се, че от балета може да й погрознеят краката — да станат дебели де. Играехме непрекъснато шах с пулове.
— Какво си играл с нея през цялото време?
— Шах с пулове.
— Шах с пулове ли? За бога!
— Да. Не искаше да мести нито един от царете си. Получеше ли цар, не искаше да го мести. Просто го оставяше на задния ред. Нареждаше ги всичките на задния ред. Никога не ги използваше. Просто обичаше да си ги гледа на задния ред.
Страдлейтър не каза нищо. Повечето хора не се интересуват от такива неща.
— Майка й беше в нашия голф-клуб — казах аз.
— Понякога носех топките на играчите, за да изкарам малко пара. Няколко пъти носех топките и на майка й. Много слаба играчка беше.
Страдлейтър едва ме слушаше. Решеше разкошните си къдрици.
Трябва да сляза долу, поне да й кажа едно „здрасти“ — рекох аз.
— Защо не слезеш?
— Ще сляза, една минутка.
Той пак започна да си оправя пътя. Решеше се по цял час.
— Майка й и баща й са разведени. Майка й е омъжена повторно за някакъв пияница — казах аз. — Само кожа и кости и с космати крака. Спомням си го. Все къси гащета носеше. Джейн казваше, че уж бил драматург или дявол знае какво, но аз го виждах само да кърка и да слуша криминални пиеси по радиото. И да се шляе гол из цялата къща. Пред Джейн и всички.
— Така ли? — попита Страдлейтър. Това истински го заинтригува. Това, дето пиянището се шляеше из къщи гол и пред Джейн. Страдлейтър беше много сексуално копеле.
— Имала е страшно детство. Шегата настрана.
Това обаче не интересуваше Страдлейтър. Интересуваха го само сексуални неща.
— Джейн Галагър, господи! — Не можеше да ми излезе от ума. Наистина не можеше. — Трябва поне да сляза да й кажа едно „здрасти“.
— Защо, по дяволите, не слезеш, вместо само да го повтаряш? — викна Страдлейтър.
Отидох до прозореца, но не можеше да се види нищо, така беше запотен от горещината в умивалнята.
— Не съм в настроение точно сега — отвърнах аз. И наистина не бях. Човек трябва да има настроение за такива неща. Мислех си, че е отишла в Шипли. Можех да се закълна, че е отишла в Шипли.
Закрачих напред-назад из умивалнята. Нямах какво друго да правя.
— Хареса ли й мача? — попитах аз.
— Да, предполагам. Не зная.
— Каза ли ти тя, че непрекъснато играехме шах с пулове и въобще каза ли ти нещо?
— Не зная. За бога, та аз току-що се запознах с нея — каза Страдлейтър. Беше свършил да реши разрошената си коса. Прибираше всичките си мръсни тоалетни принадлежности.
— Слушай, ще я поздравиш ли от мене, а?
— Добре — каза Страдлейтър, но си знаех, че сигурно няма да я поздрави. Такива като Страдлейтър никога не предават поздрава ти на другите.
Той се върна в стаята, но аз се повъртях още из умивалнята, замислен за моята Джейн. После и аз се върнах в стаята.
Когато влязох, Страдлейтър си връзваше връзката пред огледалото. Прекарваше почти половината от живота си срещу огледалото. Седнах в креслото си и започнах да го наблюдавам.
— Хей — подвикнах му, — не й казвай, че са ме изхвърлили от училището, а?