— Дадено.
Едно е добро у Страдлейтър. Не беше нужно да му обясняваш всяка глупава дреболия както на Акли. Предполагам най вече защото не го интересуваше много. Да, точно затова. С Акли беше друго. Акли обичаше да си пъха носа навсякъде. Страдлейтър облече моята жилетка.
— Господи, гледай да не ми я разтегнеш — казах аз. — Обличал съм я само два пъти.
— Няма да я разтегна. Къде, по дяволите, са цигарите ми? — На бюрото. Никога не знаеше къде си оставя нещата.
— Под шапката ти.
Той ги сложи в джоба на жилетката си — на моята жилетка.
Изведнъж обърнах каскета си с козирката напред, за разнообразие. Изведнъж станах нещо нервен. Доста нервно момче съм.
— Слушай, къде отиваш на среща с нея? — запитах го. — Знаеш ли вече?
— Не зная. В Ню Йорк, ако имаме време. Тя се е разписала да се върне до девет и половина, ей богу! — Не ми хареса начинът, по който го каза, та рекох:
— Сигурно е постъпила така, защото не е знаела какво красиво и очарователно копеле си ти. Ако знаеше, сигурно щеше да се разпише за десет и половина сутринта.
— Точно така е — каза Страдлейтър. Не беше лесно да го изкодошиш. Имаше голямо самомнение.
— Не се будалкай сега. Направи ми това съчинение — каза той. Беше си облякъл палтото, готов да тръгне. — Не се престаравай, само го направи адски описателно. Е?
Не му отговорих. Нямах настроение. Само казах:
— Питай я дали още държи царете си на задния ред.
— Дадено — каза Страдлейтър, но знаех си, че няма да я пита. — Сега не се притеснявай.
Той тресна адски вратата и излезе от стаята. Седях около половин час след неговото излизане. Искам да кажа, просто седях, без да правя нещо. Все си мислех за Джейн и за това, че Страдлейтър има среща с нея, и всичко това така ме изнерви, че едва не полудях. Вече ви казах какво сексуално копеле беше Страдлейтър.
Изведнъж Акли пак се вмъкна в стаята през завесата на банята както обикновено. Един път в живота си истински се зарадвах, като го видях. Отвлече мисълта ми от другите неща.
Той се въртя при мен до вечеря, приказва ми за всички момчета в Пенси, каза, че ги мрази и в червата, и все си стискаше голямата пъпка на брадата. И то без носна кърпа. Струва ми се дори, че това копеле изобщо нямаше носна кърпа, ако искате да знаете истината. Поне никога не го бях виждал да си служи с носна кърпа.
ГЛАВА V
В събота вечерята биваше винаги една и съща в Пенси. Смяташе се за галавечеря, защото ни даваха пържоли. Обзалагам се на хиляда долара, че ни даваха пържоли, защото много от родителите на момчетата идваха в училището в неделя и старият Търмър сигурно си правеше сметка, че всяка майка ще запита милото си синче какво е яло предната вечер и то ще каже: „Пържола.“ Каква шашма. Само да видехме пържолите. Те бяха толкова малки, твърди и сухи, че нож не ги режеше. И на пържолените вечери все ни даваха това много буцесто картофено пюре, а за десерт имахме „Кафява Бети“ („Кафява Бети“ — печен ябълков пудинг, приготвен с масло, захар и хлебни трохи. — Б. пр.) — десерт, който никой не ядеше освен може би дечурлигата от долните класове, които не разбираха какво е хубаво, и момчета като Акли, които ядяха всичко.
Обаче хубаво беше, като излязохме от столовата. Земята беше покрита с около четири пръста сняг и той продължаваше да вали като луд. Беше адски хубаво и ние започнахме да се замеряме със снежни топки и да лудуваме из целия двор. Детинщини, разбира се, но на всички ни беше много весело.
Аз нямах среща и нищо подобно, затова решихме с моя приятел Мал Бросард, който беше в тима на борците, да отидем с автобус до Ейджърстаун, да изядем по едно кюфте и може би да видим някой глупав филм. И на двамата не ни се искаше да си седим на задника цяла вечер. Попитах Мал дали ще има нещо против, ако Акли дойде с нас. Попитах го, защото в събота вечер Акли никога не правеше нищо, само си седеше в стаята и си изстискваше пъпките или нещо такова. Мал каза, че няма нищо против, но не е кой знае колко възхитен от тази идея. Не обичаше много Акли. Така или иначе, и двамата отидохме в стаите си да се приготвим и докато си слагах галошите и глупостите, изревах към другата стая да попитам Акли дали иска да дойде на кино. Оттатък се чуваше много добре през завесите на банята, но той не ми отговори веднага. Беше от тези момчета, дето мразят да ти отговорят веднага. Най-после се показа през глупавите завеси, застана на прага на банята и попита кой ще дойде освен мене. Все искаше да знае кой ще дойде. Кълна се, че ако това момче претърпи корабокрушение и вие го спасите с някоя лодка, преди да влезе в нея, той ще поиска да знае кой е човекът, дето кара лодката. Казах му, че Мал Бросард ще дойде. Той каза: — Това ли копеле?… Добре. Почакай малко. Човек бе помислил, че той ни оказва голямо благоволение.