Нужни му бяха около пет часа да се приготви. Докато се готвеше, отидох до прозореца, отворих го и направих снежна топка с голите си ръце. Снегът беше много хубав за топки. Не замерих нищо с нея обаче. Бях се приготвил да замеря една кола, паркирана от другата страна на улицата. Но си промених намерението. Колата беше така хубава и бяла. После понечих да я хвърля на един пожарен кран, но и той изглеждаше много хубав и бял. Най-после не замерих нищо. Само затворих прозореца и се заразхождах из стаята със снежната топка, като я стисках все по-силно. След малко, когато се качихме на автобуса с Акли и Бросард, аз още я държах в ръцете си. Шофьорът отвори вратата и ме накара да я хвърля навън. Казах му, че няма да замерям никого с нея, но той не ми повярва. Хората никога не ти вярват. Бросард и Акли бяха гледали филма, който даваха, затова само изядохме по две кюфтета, после поиграхме пин-бол и взехме автобуса назад към Пенси. Във всеки случай не съжалявах, че не съм видял филма. Казаха, че е някаква комедия с Кари Грант и всичката тази плява. Освен това и друг път бях ходил на кино с Бросард и Акли. И двамата се смееха като хиени на неща, които не бяха дори смешни. Даже ми беше неприятно да седя до тях в киното.
Беше едва девет без четвърт, когато се върнахме в общежитието. Бросард беше запалянко на бридж и веднага започна да търси партньори за една партия. Акли пък паркира в стаята ми, просто за разнообразие. Само че вместо да седне на ръчката на Страдлейтъровото кресло, той се тръшна на леглото ми с лице право на възглавницата. Взе да говори с онзи страшно монотонен глас и да си чопли всичките пъпки. Пуснах му поне хиляда намека, но не можах да се отърва от него. Той все си приказваше със своя страшно монотонен глас за някакво гадже, с което уж имал полови връзки предишното лято. Беше ми разказвал за това вече поне сто пъти. Всеки път историята излизаше различна. Веднъж казваше, че бил свил гаджето в бюика на братовчед си, друг път в някаква алея. Всичкото беше само плява, разбира се. Ясно беше, че си е още девствен. Съмнявам се дори дали въобще е докосвал момиче. Така или иначе, наложи се да му кажа направо, че имам да пиша съчинение на Страдлейтър, и да се разкара по дяволите, за да мога да се съсредоточа. Най-после се измете, но без да си дава много зор както винаги. Като си отиде, аз си облякох пижамата и халата, сложих си ловджийския каскет и започнах да пиша съчинението.
Работата беше там, че не можех да измисля стая или къща или каквото и да е, което да опиша, както Страдлейтър искаше. И без това не си падам много по описания на стаи и къщи. Затова написах за бейзболната ръкавица на брат ми Али. Темата беше много описателна. Истина. Брат ми Али имаше една лява бейзболна ръкавица. Той беше левак.
Описателното в нея беше, че той я беше изписал със стихове по пръстите и върху джоба, и навсякъде. Със зелено мастило. Написал ги беше, за да има какво да чете, когато играта е в застой. Сега той не е жив. Разболя се от левкемия и умря, когато бяхме в щата Мейн, на 18 юли 1946 г. Сигурно щеше да ви хареса. Беше две години по-малък от мене, но поне петдесет пъти по-интелигентен. Страшно интелигентен беше. Учителите му все пишеха писма на мама да й кажат какво удоволствие е да имаш в класа си момче като Али. И това не бяха само празни приказки. Те говореха искрено. Но Али не само беше най-интелигентният член на семейството. Беше и най-добрият в много отношения. Никога не се гневеше на никого. Казват, че уж червенокосите се гневят лесно, но Али никога не се гневеше, а имаше много червена коса.
Ще ви разкажа каква червена коса беше неговата. Аз започнах да играя голф, когато бях едва на десет години. Спомням си, че едно лято — тогава бях около дванайсетгодишен, — както си играех голф, изведнъж почувствувах, че ако се обърна, ще видя Али. Обърнах се и настина той седеше на колелото си отвън, до оградата — онази ограда, дето загражда игрището — седеше си там, на около сто и петдесет ярда зад мене, и ме наблюдаваше как играя. Ето такава червена коса имаше. Господи, какво добро момче беше. Така се смееше, като се сетеше за нещо на обяд, че просто едва не падаше от стола. Аз бях едва тринайсетгодишен и щяха да ме подлагат на психоанализа и какво ли не, защото изпочупих всичките прозорци на гаража. Не ги обвинявам. Истина ви казвам. През нощта, когато той умря, аз спах в гаража и изпочупих всичките прозорци с юмрук, просто ей така. Дори се опитах да счупя и прозорците на колата — тогава имахме лиферваген, — но ръката ми беше вече счупена, та не можах. Много беше глупаво от моя страна, признавам, но едва ли съзнавах какво правя, а вие не познавате Али. Ръката още ме боли от време на време, когато вали, и не мога вече да я свия в истински юмрук — стегнат, искам да кажа, — но като изключим това, не е много важно. Искам да кажа, че така и така нямах намерение да ставам хирург или цигулар, или нещо подобно.