Както и да е, ето какво описах в Страдлейтъровото съчинение: бейзболната ръкавица на Али. Случайно я носех със себе си в куфара, та я извадих и преписах стиховете, изписани по нея. Трябваше само да сменя името на Али, за да не познае никой, че той е мой брат, а не на Страдлейтър. Не ми беше много приятно да направя това, но не можах да измисля нещо друго описателно. Освен това беше ми някак неприятно да пиша за Али. Изгубих около един час, защото трябваше да използвам мръсната пишеща машина на Страдлейтър, която все се запъваше. Не използвах моята, защото я бях дал на едно момче от другото крило. Трябва да беше десет и половина, когато свърших. Не бях уморен обаче, та погледнах малко от прозореца. Вече не валеше, но от време на време се чуваше някоя кола, която не можеше да запали. Чуваше се хъркането на нашия Акли. Чуваше се хем през завесите на банята. Нещо не беше в ред със синусите му, та не дишаше добре, когато спеше. Какво ли нямаше това момче? Синузит, пъпки, мръсни зъби, миризлива уста, потрошени нокти. Без да щеш, ти става жал за този кучи син.
ГЛАВА VI
Някои неща мъчно се помнят. Сега си мисля кога ли Страдлейтър се върна от срещата си с Джейн. Искам да кажа, не си спомням точно какво правех, когато чух глупавите му стъпки по коридора. Сигур още съм гледал от прозореца, но кълна се, че не помня. То е, защото бях дяволски разтревожен. Когато истински съм разтревожен за нещо, не ми е до шеги. Чак в тоалетната става нужда да ходя, когато съм разтревожен за нещо. Само че не отивам. Прекалено съм разтревожен, за да отида. И не искам да си прекъсвам тревогата. Ако познавахте Страдлейтър, и вие бихте се тревожили. Няколко пъти бях ходил на среща с момичета заедно с това копеле и зная какво говоря. Той нямаше капка съвест. Истина ви казвам. Но да продължа. Коридорът ни беше покрит с линолеум, та стъпките му се чуваха как приближават право към стаята. Не помня дори къде седях, когато влезе — на прозореца ли, в моето кресло ли или в неговото. Кълна се, че не помня.
Той влезе и веднага се заоплаква колко е студено навън. После запита:
— Къде, по дяволите, са всички? Тук прилича на истинска морга.
Не си дадох труд да му отговоря. Щом беше такъв глупак да не може да се сети, че е събота вечер и всички са излезли или заспали, или у дома си за края на седмицата, защо пък да се трепя да му обяснявам? Той започна да се съблича. А за Джейн — ни дума. Ни една-едничка дума. И аз мълчах. Седях и го наблюдавах. Само ми благодари, че съм му дал да облече новата ми жилетка. Сложи я на закачалката и я закачи в гардероба.
После, като си сваляше вратовръзката, ме запита дали съм му написал идиотското съчинение. Казах му, че е там, на леглото му. Той отиде и го зачете, докато си разкопчаваше ризата. Застанал там — чете и си глади голите гърди и корема с едно такова глупаво изражение на лицето. Все си гледаше корема или гърдите. Лудо беше влюбен в себе си. Изведнъж каза:
— За бога, Холдън. Та това е за някаква идиотска ръкавица за бейзбол!
— Та що от това? — попитах аз с леден глас.
— Какво искаш да кажеш с „та що от това“? Обясних ти, че трябва да напишеш за някаква стая или къща, или нещо такова.
— Ти каза, че трябва да бъде описателно. Дявол да го вземе, та не е ли все едно дали е за бейзболна ръкавица или друго?
— Мамка ти мръсна! — разядоса се той. Просто се вбеси.
— Всичко правиш наопаки. — И като ме изгледа, продължи:
— Нищо чудно, че ти сложиха ритника. Никога нищо не правиш както трябва. Истина ти казвам. Никога нищичко!
— Добре, върни ми го тогава — казах аз. Отидох и го дръпнах от ръката му. И взех, че го скъсах.
— За какъв дявол направи това? — извика той.
Дори не му отговорих. Само хвърлих парчетата в коша. После си легнах на леглото и двамата не проговорихме дълго време. Той се съблече съвсем, остана само по долни гащи, а аз, както лежах на леглото, си запалих цигара. Не беше позволено да се пуши в спалните, но късно през нощта, когато всички спяха или бяха излезли, нямаше кой да подуши дима. Освен това запуших, да дразня Страдлейтър. Излизаше от кожата си, когато някой нарушава реда. Той никога не пушеше в спалнята. Само аз.
Все още не обелваше нито дума за Джейн. Затова най-после казах:
— Доста късно се връщате, ако тя се е разписала само до девет и половина. Не закъсня ли тя заради тебе?