Той седеше на ръба на леглото и си режеше идиотските нокти на краката.
— Само няколко минути — рече той. — Дявол да го вземе, кой се разписва да се прибере в девет и половина в събота вечер?
Господи, как го мразех!
— Ходихте ли в Ню Йорк? — попитах аз.
— Ти луд ли си? Как можехме да отидем в Ню Йорк, когато тя се беше разписала за девет и половина?
— Жалко, много жалко! — казах аз. Той ме погледна.
— Слушай — рече, — ако смяташ да пушиш, защо не отидеш в умивалнята? Ти можеш да вървиш по дяволите оттук, но аз трябва да остана в това училище, докато свърша.
Не му обърнах никакво внимание. Наистина никакво. Продължих да си пуша като луд. Само малко се извърнах на една страна и го загледах как си реже идиотските нокти на краката. Ех, че училище! Все гледаш някой да си реже идиотските нокти на краката или да си изстисква пъпките, или нещо такова.
— Поздрави ли я от мене?
— Да.
Виж го ти, копелето, беше я поздравил!
— Какво каза тя? — рекох аз. — Попита ли я дали още държи царете си на задния ред, когато играе шах с пулове?
— Не, не я попитах. Та ти какво си въобразяваш, че сме правили цяла вечер — играли сме шах ли?
Дори не му отговорих. Господи, как го мразех!
— Щом не сте ходили в Ню Йорк, къде ходихте? — попитах го след малко. Едва сдържах гласа си да не се разтрепери. Братче, така започвах да се нервирам. Просто имах чувството, че нещо странно се е случило. Той свърши с рязането на ноктите. Тогава се надигна от леглото по белите си гащета и започна да се закача с мене. Дойде до леглото ми, надвеси се над мене и взе да ме удря по плещите — играеше му се на глупака.
— Престани! — рекох аз. — Къде ходи с нея, щом не сте били в Ню Йорк?
— Никъде. Само седяхме в идиотската кола. — Още един път ме удари по рамото уж на шега.
— Престани — извиках аз. — В чия кола?
— На Ед Банки.
Ед Банки беше треньорът по баскетбол в Пенси. Страдлейтър пък беше един от любимците му, защото играеше център в тима и Ед Банки винаги му даваше колата си, когато му дотрябваше. Не беше позволено на учениците да вземат колите на преподавателите си, но тези копелета, спортистите, винаги се поддържаха. Страдлейтър продължаваше да се преструва, че се боксира с мене. В едната ръка държеше четката си за зъби и я пъхна в устата си.
— Какво правихте? — попитах аз. — Сви ли я в идиотската кола на Ед Банки? — Гласът ми трепереше страшно.
— Какви ги приказваш? Искаш ли да ти измия устата със сапун?
— Кажи, сви ли я?
— Това е професионална тайна, братче.
Какво стана след това, не помня добре. Зная само, че скочих от леглото, уж че тръгвам за умивалнята или нещо такова, а после се опитах да го фрасна с всичка сила право в четката за зъби, та да му разрежа идиотското гърло. Само че не улучих. Ръката ми се отплесна. Само го ударих от едната страна на главата и нищо повече. Сигурно го заболя, но не колкото исках. Сигурно щеше много да го заболи, но аз го ударих с дясната ръка, а нали ви казах вече, че тази ръка не мога да я свия в хубав юмрук. Както и да е, в един миг се намерих на пода, а той седеше на гърдите ми, червен като рак. Тоест беше стъпил на колене върху гърдите ми, а той тежеше поне един тон. Беше ми хванал ръцете и аз не можех да го ударя. Иначе бих го убил.
— Какво ти става, дявол да те вземе? — повтаряше той, а глупавото му лице все повече се зачервяваше.
— Махни мръсните си колене от гърдите ми — казах аз. Почти се разревах. Истина ви казвам. — Разкарай се, махни се от мене, мръсно копеле!
Той обаче не се махаше. Продължаваше да ми държи ръцете, а аз го наричах кучи син и какво ли не в продължение поне на десет часа. Едва си спомням всичко, което му наговорих. Казах му, че си мисли, че може да свие всяко момиче, което поиска. Казах му, че хич не му пука дали момичето държи царете си на задния ред или не, и то защото е страшно глупав простак. Той побесняваше, когато го наречеш простак. Всички простаци побесняват, когато ги наречеш простаци.
— Млъкни сега, Холдън — каза той с онова едро, зачервено, глупаво лице. — Млъкни, казвам ти!
— Дори не знаеш дали името й е Джейн или Джен, ти, проклет простако!
— Разбери, млъкни, Холдън! Дявол те взел, предупреждавам те! — каза той. Истински го бях разгневил. — Ако не млъкнеш, ще ти ударя един.
— Махни смрадливите си мръсни колене от гърдите ми.
— Ако те пусна да станеш, ще си затвориш ли устата? — Дори не му отговорих.
Той пак повтори:
— Холдън, ако те пусна да станеш, ще си затвориш ли устата?
— Да.
Той стана, станах и аз. Гърдите ме боляха адски от мръсните му колене.
— Ти си мръсен, глупав кучи син и простак — казах му аз.