Това истински го вбеси. Той ми се закани с глупавия си пръст пред самото ми лице:
— Холдън, дявол да го вземе, предупреждавам те. За последен път. Ако не си затвориш муцуната, ще те…
— Защо да я затворя? — извиках аз. Просто крещях. — Там е цялата беда с вас простаците. Вие никога не искате да обсъждате нещата. По това винаги можеш да познаеш простака. Той никога не иска да обсъди разумно никой въпрос.
Тогава той наистина ми цапна един и в миг се намерих пак на пода. Не помня дали беше нокаут или не, но мисля, че не беше. Твърде трудно е да нанесеш нокаут на някого освен в идиотските филми. Но от носа ми шуртеше кръв из цялата стая. Като си отворих очите, Страдлейтър фактически беше застанал отгоре ми. Под мишницата си държеше прибора за бръснене.
— Дявол да те вземе, защо не млъкваш, като ти казвам? — Гласът му беше доста нервен. Сигурно се беше изплашил да не съм си разбил черепа ли, що ли, като тупна на пода. Жалко, че не го разбих.
— Търсеше си го, дявол да те вземе — рече той. Братче, колко беше разтревожен!
Дори не си дадох труд да стана. Само лежах известно време и го наричах простак и кучи син. Така бях ядосан, че просто ревях.
— Слушай, върви си измий лицето — каза Страдлейтър. — Чуваш ли?
Отвърнах му да отиде той да си измие просташката мутра — много детинско от моя страна, но бях страшно разядосан. Казах му да се отбие по пътя и да свие мисис Шмид. Мисис Шмид беше жената на разсилния. Около шестдесет и пет годишна баба.
Продължих да лежа на пода, докато чух, че Страдлейтър затвори вратата и тръгна надолу по коридора към умивалнята. Тогава станах. Не можех да намеря никъде ловджийския си каскет. Най-после го открих. Беше под леглото. Сложих си го и завъртях козирката към гърба, както ми харесваше, после отидох и си погледнах глупавото лице в огледалото. Никога в живота си не сте виждали толкова кръв. Цялата ми уста и брада бяха в кръв, дори и пижамата, и халатът. Това донякъде ме изплаши, но донякъде и възхити. Всичката тази кръв някак ми придаваше вид на побойник. През целия си живот бях се сбивал не повече от два пъти, като и двата пъти бях ял бой. Не съм много побойник. Пацифист съм, ако искате да знаете истината.
Имах чувството, че Акли сигурно е чул цялата врява и е буден. Затова минах през завесите на банята и влязох в стаята му само да видя какво прави. Много рядко влизах в стаята му. Тя винаги миришеше някак странно поради нечистоплътните му, мръсни навици.
ГЛАВА VII
През завесите на банята от нашата стая се промъкваше малко светлинка и аз го видях, че лежи в леглото. Много добре знаех, че е съвсем буден.
— Акли — повиках го. — Буден ли си?
— Да.
Беше доста тъмно, та настъпих нечия обувка на пода и едва не се преметнах презглава. Акли се понадигна в леглото и се подпря на лакътя си. Лицето му беше наплескано с нещо бяло за пъпките. Приличаше на привидение в тъмното.
— Абе ти какво правиш? — запитах аз.
— Как какво правя? Ами опитвах се да заспя, когато вие надигнахте тази врява. За какъв дявол се бихте изобщо?
— Къде е ключът за лампата? — Не можех да го намеря. Плъзгах си ръката по цялата стена.
— За какво ти е светлина?… Точно до ръката ти е. — Най-после намерих ключа и го натиснах. Акли заслони очи с ръка, да се предпази от светлината.
— Господи! — възкликна той. — Какво се е случило с тебе? — Имаше предвид кръвта и прочие.
— Малко се сборичкахме със Страдлейтър — отвърнах. После седнах на пода. Никога нямаха столове в тази стая. Дявол знае какво правеха със столовете си.
— Слушай — казах аз. — Играе ли ти се малко канаста? — Беше голям любител на канаста.
— За бога, от тебе още тече кръв. По-добре си сложи нещо на раната.
— Тя ще спре да тече. Слушай. Искаш ли да поиграем канаста, или не щеш?
— Канаста ли? За бога? А знаеш ли кое време е?
— Не е късно. Едва единадесет, единадесет и половина.
— Едва единадесет ли? — каза Акли. — Слушай, аз трябва да ставам рано и да ходя на литургия сутринта, за бога. А вие, момчета, започвате да ревете и да си биете посред нощ. За какъв дявол се бихте изобщо?
— Това е дълга история. Не искам да те отегчавам, Акли. Мисля ти доброто — казах му аз.
Никога не говорех за личния си живот с него. Преди всичко беше по-глупав и от Страдлейтър. Страдлейтър беше цял гений пред Акли.
— Хей — казах аз, — имаш ли нещо против да спя в леглото на Ели тази вечер? Той няма да се върне до утре вечер, нали?
Дяволски добре знаех, че няма да се върне. Ели си ходеше у дома почти всяка събота и неделя.
— Дявол знае кога ще се върне — каза Акли. Братче, как ме ядоса това.