— Какво искаш да кажеш — че не знаеш кога ще се върне? Та той никога не се връща преди неделя вечер, нали?
— Е да, но, за бога, как мога да кажа на някого да спи в леглото му, ако иска?
Уби ме. Протегнах ръка от мястото, където седях на пода, и го потупах по рамото.
— Ти си цар, Акли, рожбо — казах аз. — Известно ли ти е това?
— Не, сериозно говоря — не мога да тръгна да разправям на хората, че може да спят в…
— Ти си истински цар. Ти си джентълмен и мъдрец, рожбо — казах аз. И така си беше. — Имаш ли случайно цигари? Кажи „не“, иначе ще се сгромолясам мъртъв.
— Нямам наистина. Слушай, за какво се сбихте?
Не му отговорих. Само станах и отидох да погледна от прозореца. Така самотен се почувствах изведнъж. Почти ми се поиска да съм мъртъв.
— За какъв дявол се бихте изобщо? — попита Акли поне за петдесети път. Наистина беше отегчителен в това отношение.
— За тебе — казах аз.
— За мене ли? За бога!
— Да. Защитавах глупавата ти чест. Страдлейтър каза, че си нечистоплътен. Не можех да му простя такива приказки.
Това го засегна.
— Така ли каза? Не ме ли будалкаш? Така ли каза? — Отвърнах му, че само го будалкам, и отидох да легна на леглото на Ели. Братче, как ужасно се чувствах. Така адски самотен!
— Тази стая смърди — казах аз. — Подушвам чорапите ти чак тук. Не ги ли даваш никога за пране?
— Ако не ти харесва, знаеш какво можеш да направиш — каза Акли. Какво остроумно момче!… — Няма ли да загасиш тази проклета лампа?
Аз обаче не я загасих веднага. Просто останах да лежа в леглото на Ели, да си мисля за Джейн и прочие. Просто полудявах, като си помислех, че е била някъде със Страдлейтър с колата на онзи дебелак Ед Банки. Щом се сетех за това, идеше ми да скоча от прозореца. Работата е, че не познавате Страдлейтър. Пък аз го познавам. Повечето от момчетата в Пенси разправяха, че непрекъснато имали полови връзки с момичета — каза Акли например, — но Страдлейтър наистина имаше. Лично познавах най-малко две момичета, с които бе имал сношения. Честно слово.
— Разкажи ми историята на очарователния си живот, рожбо — казах аз.
— Няма ли да загасиш тая идиотска лампа? Утре сутринта трябва да ставам рано за литургия.
Станах и я загасих само и само да му направя удоволствие. После пак легнах в леглото на Ели.
— Какво смяташ да направиш — да спиш в леглото на Ели ли? — попита Акли. Това момче беше идеален домакин.
— Може да спя, може и да не спя. Не се тревожи за това.
— Не се тревожа. Само че дяволски ще ми е неприятно, ако Ели се върне внезапно и намери в леглото си…
— Успокой се. Няма да спя тук. Няма да злоупотребя с проклетото ти гостоприемство.
След няколко минути той захърка като луд. Аз обаче продължих да си лежа в тъмното и се мъчех да не мисля за моята Джейн и Страдлейтър в тази идиотска кола на Ед Банки. Но ми беше почти невъзможно. Бедата беше, че познавах подхода на проклетия Страдлейтър. Затова преживявах още по-лошо нещата. Веднъж ние двамата имахме заедно среща с момичета в колата на Ед Банки и Страдлейтър седеше отзад със своето гадже, а аз отпред с моето. Какъв подход имаше това момче! Ето какво правеше. Първо, обсипваше момичето с куп приказки, като говореше с много тих и искрен глас — като че ли беше не само много красиво, но и симпатично и искрено момче. Дяволски ми се приповръща, като го слушах. Момичето все му повтаряше: „Не, моля ти се. Моля ти се, недей. Моля ти се.“ Но Страдлейтър продължаваше да й приказва с този искрен Абрахам-Линколновски глас и най-после настъпи страшна тишина на задната седалка на колата. Наистина беше неловко. Не мисля, че тази нощ той отиде до крайност с момичето — но почти дотам стигна, много близо дотам.
Докато лежах така и се мъчех да не мисля, чух Страдлейтър да се връща от умивалнята и да влиза в стаята ни. Чуваше се как прибира мръсните си тоалетни принадлежности и прочие и как отвори прозореца. Беше по чистия въздух. После, малко по-късно, загаси лампата. И дори не се огледа да види къде съм.
Дори на улицата цареше потискаща тишина. Не се чуваха вече никакви коли. Толкова самотен се чувствувах и толкова ми беше криво. Чак ми се прииска да събудя Акли.
— Хей, Акли — прошепнах аз, за да не ме чуе Страдлейтър през завесите на банята. Обаче Акли не ме чу.
— Хей, Акли!
Пак не ме чу. Спеше като пън.
— Хей, Акли! — Сега вече ме чу.
— Какво става с тебе, дявол да те вземе! — каза той. — Искам да спя, за бога!
— Слушай. Какви са изискванията, за да те приемат в манастир? — попитах аз. Вече ме човъркаше мисълта да ида в манастир. — Трябва ли непременно да си католик и прочие?
— Разбира се, че трябва да си католик. Ей, копеле, затова ли ме събуди, за да ми зададеш този глупав въпрос.