— Хайде, хайде, заспи си пак. И без това нямам намерение да отивам в манастир. Както ми върви, сигурно ще попадна в манастир с противни калугери. Все глупави копелета. Или просто копелета. — Като изрекох тези думи, наш Акли скочи като ужилен в леглото.
— Слушай — каза той, — не ми пука какво говориш за мене, но ако започнеш да се гавриш с религията ми, бога ми…
— Успокой се — казах аз. — Никой не се гаври с проклетата ти религия.
Станах от леглото на Ели и тръгнах към вратата. Не исках да се мотая повече в тази глупава атмосфера. На тръгване обаче се спрях, грабнах ръката на Акли и крепко, театрално я стиснах. Той си я дръпна.
— Какво означава това?
— Нищо. Просто искам да ти благодаря, че си такъв цар, това е всичко — казах аз. Казах го с много искрен глас. — Ти си ас, рожбо. Известно ти е, нали?
— Умувай, умувай! Някой ден ще ти разбият…
Дори не го доизслушах. Затворих идиотската врата и излязох на коридора.
Всички спяха или бяха навън, или у дома си за края на седмицата и в коридора беше много тихо и потискащо. Пред вратата на Лихи и Хофман видях празна кутия от паста за зъби „Колонос“ и я заподритвах на път към стълбите, обут в домашните си пантофи. Като си мислех какво да правя, хрумна ми да сляза да видя какво прави Мал Бросард. Но изведнъж си промених намерението. Изведнъж реших какво трябва да направя — да офейкам от Пенси още тази нощ. Искам да кажа, да не чакам до сряда. Просто не ми се искаше да се мотая тук повече. Училището ме караше да се чувствам тъжен и самотен. Затова реших да си взема стая в някой хотел в Ню Йорк — някой по-евтин хотел — и просто да лентяйствам до сряда. Тогава, в сряда, да си отида у дома, отпочинал и в отлична форма. Смятах, че преди вторник или сряда родителите ми сигурно няма да са получили писмото от стария Търмър, с което им съобщаваше, че са ме изхвърлили. А не исках да си пристигна у дома, преди да са го получили и напълно смлели. Не исках да съм наблизо в първия момент. Мама веднага изпада в истерия. Но след като смели нещо, не е много лоша. Освен това нуждаех се някак от малко ваканция. Нервите ми се бяха разклатили. Истина. Във всеки случай така реших да постъпя. Затова си отидох в стаята и запалих лампата, за да започна прибирането на нещата. Вече бях си опаковал доста работи. Моят Страдлейтър дори не се събуди. Запалих си цигара и се облякох, а после прибрах всичко в моите два куфара. Всичко свърших за минути. Много съм бърз, ей богу! Едно нещо ме натъжи, като си прибирах нещата. Трябваше да прибера и онези нови-новенички кънки, дето мама ми ги беше изпратила само преди няколко дни. Така ме натъжи. Представих си как мама е влязла в спортния магазин и започнала да задава на продавачката милион объркани въпроси, а ето че мене пак ме изхвърлиха. Стана ми доста мъчно. Тя беше сбъркала — аз исках кънки за бягане, а тя ми купила кънки за хокей, — но все пак ми стана мъчно. И почти винаги е така — някой ще ми даде подарък, а накрая на мене ще ми стане мъчно.
След като си прибрах всичко, взех, че си преброих парата. Не си спомням точно колко пари имах, но бях добре зареден. Баба тъкмо ми беше изпратила една пачка преди седмица. Имам си една баба, която е доста щедра. Вече откача — трябва да има сто години — и ми изпраща пари за рождения ден поне четири пъти в годината. Така или иначе, макар да бях добре зареден, реших, че от още няколко долара няма да ми стане зле. Знае ли човек какво може да му се случи? Затова слязох на долния етаж и събудих Фредерик Удръф, онова момче, дето му бях заел пишещата си машина. Попитах го колко ще ми даде за нея. Той беше доста богато момче. Каза, че не знае. Не му се искало да я купи. Най-после я купи обаче. Тя струваше деветдесет долара, а той я купи само за двадесет. Беше сърдит, защото го събудих. Когато вече бях съвсем готов да тръгна с куфарите си и всичко, спрях се за малко до стълбата и погледнах за последен път тоя идиотски коридор. Май че заплаках. Не зная защо. Сложих си ловджийския каскет, обърнах го с козирката назад, както ми харесваше, и изревах колкото ми глас държи: „Спете здравата, простаци!“ Бас държа, че събудих всички копелета в целия етаж. После се изметох. Някой глупак беше хвърлил черупки от фъстъци по стълбите, та за малко щях да си счупя смахнатия врат.
ГЛАВА VIII
Беше твърде късно да викам такси или каквото да е, затова тръгнах пеша за гарата. Не беше много далече, но дърво и камък се пукаше от студ, а снегът затрудняваше ходенето, пък и куфарите току се удряха в краката ми. Все пак чистият въздух ми беше приятен. Единственото неприятно нещо беше, че от студа ме заболя носът и горната устна, където Страдлейтър ме млецна. При удара устната ми се беше разранила от зъбите и здравата ме болеше. На ушите ми беше приятно топло обаче. Този каскет, дето го купих, имаше наушници и аз ги спуснах — не ми пукаше как изглеждам. И без това нямаше жив човек наоколо. Всичко живо спеше.