Късметлия излязох, като стигнах на гарата, защото трябваше да чакам само десет минути за влака. Докато чаках, грабнах малко сняг с шепа и се измих лицето. Все още имаше доста кръв по него.
Обикновено обичам да се возя на влак, особено нощем, когато всички лампи светят, а прозорците са така тъмни и някое момче минава по коридора да предлага кафе, сандвичи и списания. Обикновено си купувам сандвич с шунка и около четири списания. В нощен влак обикновено мога дори да прочета един от тези глупави разкази в списанията, без да ми се приповръща. Нали ги знаете? За разни кофти мъже с изострени челюсти, все на име Дейвид, и разни кофти красавици, все на име Линда или Марси, които вечно палят лулите на Дейвидовците. Та в нощен влак обикновено мога да прочета дори такъв глупав разказ. Но този път не можах. Просто не ми се щеше. Ей тъй седях и не вършех нищо. Само си свалих ловджийския каскет и го сложих в джоба.
В Трентън ненадейно се качи една мадама и седна до мене. Всъщност целият вагон беше празен, защото беше доста късно, но тя седна до мене вместо на празната седалка, защото носеше голям куфар, а аз седях с лице по посока на движението. Тя завря куфара точно посред пътеката, където и кондукторът, и всеки можеше да се препъне. Беше закичена с орхидеи, сякаш се връщаше от голям прием или нещо такова. Предполагам да имаше четиридесет или четиридесет и пет години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина. Не че съм прекалено сексуален тип или нещо подобно, макар и да съм си доста сексуален. Но ей тъй, просто ги харесвам. Все си оставят идиотските куфари насред пътеката. И както си седяхме, тя изведнъж ме попита:
— Извинете, но този етикет не е ли от училището Пенси — гледаше към куфарите ми горе на багажника.
— Да — отвърнах аз. Права беше. Наистина на един от куфарите ми имаше етикет от Пенси. Мръсна работа!
— О, вие в Пенси ли учите? — каза тя. Имаше приятен глас. От тези, дето звучат приятно по телефон. Трябваше да си носи телефон, където ходи.
— Да — казах аз.
— О, чудесно! Може би познавате сина ми тогава — Ърнест Мороу? Той учи в Пенси.
— Да. В един клас сме.
Синът й несъмнено беше най-големият копелдак, който някога е учил в Пенси, откак съществува това мръсно училище. Винаги се шляеше из коридора, след като си е взел душа, и удряше момчетата по задниците с мокрия си пешкир. Ей такова момче беше.
— О, колко приятно! — каза ми дамата. Но не надуто. Много беше симпатична. — Трябва да кажа на Ърнест, че сме се запознали — добави тя. — Може ли да попитам за името ви, моето момче?
— Рудолф Шмид — излъгах аз. Не ми се искаше да й разказвам цялата си биография. Рудолф Шмид се казваше разсилният в нашето крило.
— Харесва ли ви Пенси? — попита тя.
— Пенси ли? Ами, не е много лошо. Не че е рай или нещо подобно, но не е по-лошо от повечето училища. Някои от учителите са доста съвестни.
— Ърнест просто обожава Пенси.
— Известно ми е — казах аз. После започнах да й правя малко вятър. — Той много лесно се приспособява към нещата. Наистина. Искам да кажа, бива го да се приспособява.
— Така ли мислите? — попита тя. По гласа й личеше, че е страшно заинтригувана.
— Ърнест ли? Разбира се — казах аз.
Наблюдавах я, като си сваляше ръкавиците. Беше червива с пръстени.
Току-що си счупих един нокът на излизане от таксито — каза тя. Погледна ме и някак се усмихна. Страшно хубава усмивка имаше. Честна дума. Повечето хора или почти нямат усмивка, или пък имат грозна усмивка.
— Ние с баща му понякога се безпокоим за него — каза тя. — Понякога се боим, че не е много общителен.
— Какво искате да кажете?
— Ами много чувствително момче е. Всъщност никога не е дружил с други момчета. Може би гледа малко по-сериозно на нещата, отколкото подобава на възрастта му.
Чувствителен! Уби ме. Този Мороу беше, кажи-речи, толкова чувствителен, колкото клозетна седалка. Изгледах я хубаво. Нямаше вид на много глупава. Струваше ми се, че има дяволски добра представа на какъв хулиган е майка. Но можеш ли да твърдиш със сигурност — искам да кажа, когато се касае за нечия майка. Всички майки са много побъркани. И все пак майката на Мороу ми хареса. Тя беше както трябва.
— Бихте ли желали една цигара? — попитах аз. Тя се огледа.
— Мисля, че това купе не е за пушачи, Рудолф — каза тя.
Рудолф. Уби ме.