— Нищо. Можем да пушим, докато почнат да пискат — казах аз.
Тя взе една цигара и аз й я запалих.
Хубава беше, като пуши. Гълташе пушека, но не го дърпаше до петите, както правят повечето жени на тази възраст. Много беше очарователна. Пък и сексапилна си беше, ако искате да знаете.
Гледаше ме някак странно.
— Може да греша, но струва ми се, че ви тече кръв от носа, моето момче — каза тя изведнъж.
Кимнах с глава и си извадих носната кърпа.
— Удариха ме със снежна топка — казах аз.
— Такава ледена!
Може би щях да й кажа точно какво се беше случило, но щеше да отнеме много време. Наистина ми беше симпатична. Започвах дори да съжалявам, че се нарекох пред нея Рудолф Шмид.
— Милият Ърни — казах аз, — той е един от любимците на училището. Това известно ли ви е?
— Не.
Кимнах с глава.
— Наистина нужно беше доста дълго време, докато го опознаят. Той е странно момче. Особено в много отношения — разбирате ли какво искам да кажа? Например аз, като се запознах с него, отначало си помислих, че много се надува. Така си помислих. Но той не е такъв. Просто си има особен характер и е нужно време, за да го опознае човек.
Милата мисис Мороу не каза нищо, но да я бяхте видели. Беше се разтопила.
Такива са майките, само им дай да слушат какви деца-чудо са синовете им.
Тогава съвсем започнах да й правя вятър.
— Каза ли ви той за изборите? — попитах я. — За изборите в класа ни.
Тя поклати отрицателно глава. Бях я докарал просто до транс. Честна дума.
— Знаете, много от нас искахме Ърни да стане председател на класа ни. И единодушно го предложихме. Та той беше единственото момче, което можеше да се справи с работата — казах аз. Братче, как я преметнах!
— Но избраха друго момче — Хари Фенсър. А знаете ли защо избраха другото момче? Просто защото Ърни не позволи да поставят кандидатурата му. Толкова е стеснителен и скромен. Отказа, и толкоз! Майко, колко е стеснителен! Трябва да го накарате да превъзмогне тази стеснителност. — Погледнах я.
— Нима не ви е разказал за това?
— Не е. — Кимнах с глава.
— Такъв си е Ърни. Никога не би ви разказал. Това му е единственият недостатък — прекалено стеснителен и скромен. Трябва да го карате да се поотпуска от време на време.
Точно в този момент кондукторът дойде да провери билета на мисис Мороу и това ми даде възможност да престана да я пързалям. Радвам се, че я поизпързалях обаче. Ами че такива типове като Мороу, които ви пляскат по задника с мокрия пешкир — и то така, че да ви заболи, — са подлеци не само докато са деца. Те си остават подлеци цял живот. Но бас държа, след всичките лъжи, които изтърсих, мисис Мороу ще си мисли винаги, че синчето й е такова стеснително и скромно момче, че не е дало да го изберат за председател. Може да си мисли… Кой знае? Майките не загряват много такива работи.
— Бихте ли желали един коктейл? — попитах я аз. На мене самия ми се пиеше. — Можем да отидем във вагон-ресторанта. Съгласна ли сте?
— Но не е ли забранено да се сервира алкохол на ученици? — каза тя. Не рязко обаче. Беше твърде очарователна и мила, за да бъде рязка.
— Е, да, но на мене обикновено ми дават, понеже съм висок — отвърнах аз. Пък имам и доста много бели коси.
Обърнах си главата и й показах белите си коси. Страшно я смаях.
— Елате с мене, защо не искате? — казах аз. Щеше да ми е приятно да дойде с мене.
— Наистина, мисля, че е по-добре да не дойда. Много ви благодаря все пак — каза тя.
— Във всеки случай вагон-ресторантът сигурно вече е затворен. Твърде късно е, знаете.
Тя имаше право. Съвсем бях забравил колко е часът. Тогава ме погледна и ми зададе въпроса, който се страхувах, че ще ми зададе:
— Ърнест ни писа, че ще си бъде у дома в сряда, че коледната ви ваканция ще започне в сряда — каза тя.
— Да не са ви повикали дома внезапно, да нямате някой болен вкъщи? — Тя наистина имаше загрижен вид. Явно беше, че не пита просто от любопитство.
— Не, всички са отлично у дома — казах аз. — Но аз не съм добре. Трябва да ми правят операция.
— О, колко жалко! — каза тя. И наистина й стана мъчно за мене. Веднага съжалих, че го казах, но вече беше късно.
— Не е нещо сериозно. Имам един малък тумор в мозъка.
— О, какво говорите! — и от ужас закри уста с ръка.
— О, всичко ще мине! Съвсем на повърхността е. И такъв мъничък. Ще го извадят за около две минути. Тогава измъкнах от джоба си едно разписание на влаковете и го зачетох. Само за да престана с лъжите си. Веднъж почна ли, мога да лъжа с часове, стига да съм в настроение. Шегата настрана. С часове.
След това вече не говорихме много. Тя зачете един брой на списание „Вог“, а аз погледах малко от прозореца. В Ню Йорк слезе от влака. Пожела ми успешна операция и прочие. Все ме наричаше Рудолф. После ме покани през лятото да ида на гости на Ърни в Глостър, щата Масачузетс. Каза, че къщата им е точно до плажа и че имали тенискорт и прочие, но аз само й благодарих и казах, че отивам в Южна Америка с баба си. И това беше дебела лъжа, защото баба ми едва ли някога излиза от къщи, освен когато отива на някое идиотско матине или нещо подобно. Но не бих гостувал на този кучи син Мороу и милиони да ми дават, па ако ще да съм и в най-окаяно положение.