ГЛАВА IX
След като слязох на гарата, първата ми работа беше да отида до телефонната кабина. Искаше ми се да позвъня на някого. Куфарите си оставих пред самата кабина, за да мога да ги наблюдавам, но като влязох в кабината, не можах да измисля на кого да позвъня. Брат ми Д. Б. беше в Холивуд. Сестричката ми Фийби си ляга към девет часа — и на нея не можех за позвъня. Тя нямаше да се сърди, че съм я събудил, но работата беше там, че не тя щеше да се обади на телефона, а някой от родителите ми. И така това беше изключено. Тогава си помислих да позвъня на майката на Джейн Галагър и да разбера кога започва ваканцията на Джейн, но нямах настроение за това. Пък и твърде късно беше да им звъня. Тогава си помислих да позвъня на онова момиче, с което доста често излизах, Сали Хейз, защото знаех, че нейната коледна ваканция вече е започнала — тя ми беше написала онова дълго, преструванско писмо, с което ме канеше на Бъдни вечер, за да й помогна да окичи коледното дърво, — но се боях, че на телефона ще се обади майка й. А майка й познаваше моята майка и можех да си представя как ще си счупи краката да тича до телефона, за да каже на майка ми, че съм в Ню Йорк. Пък и хич нямах желание да говоря със старата мисис Хейз по телефона. Един път тя беше казала на Сали, че съм необуздан. Казала й, че съм необуздан и че нямам цел в живота! Тогава си помислих да телефонирам на онова момче, дето учеше в Хутънското училище, когато и аз учех там — Карл Люс, — но той не ми беше много симпатичен. Затова в края на краищата не повиках никого. Излязох от кабината след около двадесетина минути, вдигнах си куфарите, отидох до онзи тунел, където стоят такситата, и взех едно такси.
Така дяволски съм разсеян, че дадох на шофьора редовния си адрес, просто по навик — искам да кажа, съвсем забравих, че ще остана на хотел няколко дни и няма да си отида у дома, докато не почне ваканцията. Сетих се чак когато стигнахме до средата на парка. Тогава казах:
— Хей, имате ли нещо против да обърнете, когато ви е възможно? Дадох ви погрешен адрес. Искам да се върна в града.
Шофьорът се оказа хитър човек.
— Не мога да обърна тук. Това е еднопосочна улица. Сега трябва да отида чак до Деветдесета улица.
Не исках да започвам спор.
— О’кей — казах аз. Тогава изведнъж се сетих за нещо.
— Хей, слушайте — рекох му. — Знаете ли тези патици в езерото до южния вход на парка? Онова малко езерце? Дали знаете къде отиват те, патиците де, когато всичко замръзне? Не знаете ли случайно?
Всъщност разбирах, че вероятността да знае е само едно на милион. Той се обърна и ме изгледа, като че съм луд.
— Какво си намислил, братле? — каза той. — Да ме занасяш ли?
— Ни най-малко! Това просто ме интересува и нищо повече.
Той не каза вече нищо, аз също. Мълча, докато излязохме от парка при Деветдесета улица. Тогава попита:
— Е добре, приятелче, а сега накъде?
— Знаете, не ми се иска да отсядам в никой хотел в Ийст Сайд, където може да се натъкна на познати. Пътувам инкогнито — казах аз.
Много мразя такива надути приказки като „пътувам инкогнито“, но с простаци иначе не може да се говори.
— Случайно да знаете кой оркестър свири в „Тафт“ или в „Ню Йоркър“?
— Нямам представа, приятелче.
— Е, закарайте ме в „Едмънт“ тогава — казах аз. — Искате ли да спрем по пътя да изпиете един коктейл с мен? Аз черпя. Пълен съм с пари.
— Не мога. Съжалявам.
Наистина приятен компаньон, няма що. Забележителна личност. Стигнахме до хотел „Едмънт“ и аз се зарегистрирах. Бях си сложил червения ловджийски каскет в таксито ей тъй за удоволствие, но го свалих, преди да се зарегистрирам. Не исках да приличам на извратен тип или нещо подобно. Но най-смешното е, че тогава още не знаех, че тоя идиотски хотел е пълен с отвратителни типове и простаци. Просто гъмжеше от тях.
Дадоха ми ужасна стая, от чийто прозорец се виждаше само другата страна на хотела. Но това не ме интересуваше много. Бях в твърде потиснато настроение, за да ме интересува дали имам добър изглед от прозореца си или не. Прислужникът, който ме заведе до стаята ми, беше шейсет и пет годишен старец. Неговият вид ми действаше по-потискащо и от стаята. Той беше от онези плешиви мъже, дето си решат косата на една страна, за да прикрият плешивостта си. Предпочитам да личи, че си плешив, отколкото да правя това. Изобщо чудесна служба за шейсет и пет годишен човек. Да пренася хорските куфари и да чака бакшиш. Предполагам, че не е бил много интелигентен, но все пак ужасно беше. Като си отиде той, погледнах малко от прозореца, още облечен в палтото си. Нямах какво друго да правя. Ще се почудите, като ви кажа какво ставаше в отсрещното крило на хотела. Дори не си бяха дали труда да пуснат пердетата. Видях един мъж с бели коси, много представителен на вид, само по долни гащи, да прави нещо, което не бихте повярвали, ако ви го кажа. Първо си сложи куфара на леглото. После извади разни дамски дрехи и си ги облече. Истински дамски дрехи — копринени чорапи, обуща с високи токове, сутиен и един от тези корсети с връзки. После си облече една много тясна черна вечерна рокля. Кълна ви се. Тогава започна да се разхожда надолу-нагоре из стаята със ситни стъпки, като жена, да пуши цигари и да се оглежда в огледалото. Беше сам-самичък при това. Освен ако имаше някой в банята — не можех да видя чак толкова. После в прозореца точно над неговия видях друг мъж и една жена да се пръскат с вода от устата. Вероятно това беше уиски, не вода, но аз не можех да видя какво имат в чашите си. Така или иначе, първо той сръбваше и я изпръскваше цялата, а после тя правеше същото на него — бога ми, редуваха се. Само да ги бяхте видели. През цялото време се смееха истерично, като че ли това беше най-смешното нещо на света. Не се шегувам — този хотел гъмжеше от извратени типове. Сигурно аз бях единственото нормално копеле в цялото здание — и това не е силно казано. Малко остана да изпратя телеграма на Страдлейтър да вземе първия влак за Ню Йорк. Той щеше да е царят на хотела.