— Ало! — казах аз с дебел глас, та да не се досетят за възрастта ми. И без това гласът ми е доста дебел.
— Ало? — отвърна един женски глас. Не беше много любезен.
— Мис Фейт Кавендиш ли е там?
— Кой е там? — каза тя. — Кой ме вика в този късен час, дявол да го вземе?
Това някак си ме поизплаши.
— Е, то се знае, че е доста късно — казах аз с този много възмъжал глас. — Надявам се, че ще ми простите, но имам силно желание да вляза във връзка с вас. — Казах го дяволски галантно. Истина.
— Кой е там? — каза тя.
— Ами вие не ме познавате, но аз съм приятел на Еди Бърдсел. Той ми каза, ако някога съм в града, да ви поканя на една-две чаши коктейл.
— Кой? Чий приятел сте? — Братче, цяла тигрица беше по телефона. За малко оставаше да ми закрещи.
— Едмънд Бърдсел. Еди Бърдсел — казах аз. Не можех да си спомня дали името му беше Едуард или Едмънд. Само веднъж го бях срещал на една много глупава забава.
— Не познавам никого с такова име. И ако си мислите, че ми е приятно да ме будят посред…
— Еди Бърдсел. От „Принстън“ — казах. Личеше, че се мъчи да си припомни името.
— Бърдсел, Бърдсел… от „Принстън“… Колежът „Принстън“ ли?
— Точно така — казах аз.
— И вие ли сте от Принстънския колеж?
— Да, кажи — речи.
— О! Как е Еди? — каза тя. — Но все пак това е необикновен час да ми звъните, ей богу.
— Чувства се отлично. Помоли ме да ви поздравя.
— Е, благодаря. Поздравете го и вие от мене — каза тя.
— Чудо човек е. Какво прави сега? — Изведнъж стана адски любезна.
— Ами нали знаете. Все същото — казах аз. Как, по дяволите, можех да зная какво прави той? Едва го познавах. Даже не знаех дали е още в „Принстън“.
— Слушайте — рекох, — ще ви бъде ли интересно да се срещнем някъде на чаша коктейл?
— Вие имате ли случайно представа колко е часът? — каза тя. — И как се казвате изобщо, ако смея да попитам?
— Изведнъж произношението й стана английско. — Някак младичък ми звучите. Изсмях се.
Благодаря за комплимента — казах аз адски галантно.
— Името ми е Холдън Колфийлд. — Трябваше да й кажа някое друго име, но не се сетих.
— Е, тогава чуйте, мистър Кофъл. Нямам обичай да си определям срещи посред нощ. Аз съм трудещо се момиче.
— Утре е неделя — казах й аз.
— Няма значение. Трябва да си отспя, за да съм красива. Нали знаете тези работи?
— Мислех си, че можем да изпием по един коктейл. Не е прекалено късно.
— Е, вие сте много мил — каза тя. — Откъде телефонирате? Къде се намирате изобщо?
— Аз ли? В една телефонна кабина съм.
— О — каза тя. След това настъпи много дълга пауза.
— Е, много бих искала да се срещна с вас някой път, мистър Кофъл. По гласа изглежда да сте много мил човек. Имате много приятен глас. Но наистина е късно.
— Бих могъл да дойда у вас.
— Е, по друго време това би било чудесно. Искам да кажа, би ми било много приятно да се отбиете на един коктейл, но моята съквартирантка случайно е болна. Цяла вечер лежи и не е мигнала. Току-що затвори очи. Искам да кажа…
— О, жалко.
— Къде сте отседнали? Бихме могли да се срещнем на коктейл утре може би.
— Не мога утре — казах аз. — Само тази вечер мога. — Какъв глупак излязох! Не трябваше да казвам това!
— О, ужасно съжалявам!
— Ще поздравя Еди от вас.
— Ще бъдете ли така любезен? Дано прекарате хубаво в Ню Йорк. Чудесен град е.
— Известно ми е. Благодаря. Лека нощ — казах аз и затворих телефона.
Братче, ама че я оплесках. Трябваше поне да си уговоря среща за коктейл или нещо подобно.
ГЛАВА X
Още беше твърде рано. Не съм сигурен колко беше часът, но не беше прекалено късно. Най-мразя да си лягам, когато дори не съм уморен. Затова отворих куфара и извадих чиста риза, а после отидох в банята, измих се и си смених ризата. И ето какво намислих да правя — да сляза долу и да видя, дявол да го вземе, какво става в „Зала Лавендър“. Към хотела имаше кабаре, наречено „Зала Лавендър“. Докато си сменях ризата обаче, за малко щях да ударя един телефон на сестричката ми Фийби. Наистина много ми се говореше с нея по телефона. Тя е мъдро човече и прочие. Но не можех да рискувам да й телефонирам, защото е малко дете и сигурно вече не беше на крак и близо до телефона. Помислих си, че бих могъл да затворя телефона, ако се обадят родителите ми, но и това нямаше да бъде сполучливо. Щяха да се досетят, че съм аз. Майка ми винаги познава, че съм аз. Голям психолог е. Но наистина нямах нищо против да си побъбря с Фийби.