Трябва да я видите. В живота си не сте виждали такова хубаво и умно дете. Наистина е умно. Искам да кажа, че откакто е тръгнала на училище, има само отлични бележки. Всъщност аз съм единственият глупав в семейството. Брат ми Д. Б. е писател, и прочие, а брат ми Али, този, дето умря и за когото ви разказах, беше мъдрец. Аз само съм глупавият. Но трябва да видите тази дъртица Фийби. Тя има такава червена коса, малко като тази на Али, която е много къса през лятото. През лятото я носи зад ушите, а ушленцата й са такива малки и хубавки! През зимата обаче е доста дълга. Понякога майка ми я сплита, но понякога не я сплита. Наистина е хубава обаче. Тя е само на десет години. Слабичка е като мене, но хубаво слаба. По кънкьорски слаба. Един път я наблюдавах от прозореца, когато пресичаше Пето авеню, за да отиде в парка. Тъничка е като кънкьорка. Ще ви се хареса. Мисълта ми е, ако кажете нещо на Фийби, тя разбира точно за какво говорите. Искам да кажа, че можете дори да я заведете навсякъде със себе си. Ако например я заведете на някой лош филм, тя веднага разбира, че филмът е лош. Ако я заведете на доста хубав филм, разбира, че филмът е доста хубав. Д. Б. и аз я заведохме да види този френски филм „Жената на хлебаря“ с Ремю. Просто си умря по него. Любимият й филм обаче е „Тридесет и деветте стъпала“ с Роберт Донат. Знае целия този филм наизуст, защото я заведох да го гледа десетина пъти. Например когато Донат идва в онази шотландска ферма, за да се скрие от полицаите, Фийби извиква в един глас с него: „Ще ми хванете краката!“ Знае целия филм наизуст. И когато онзи професор във филма, който всъщност е немски шпионин, си вирва малкия пръст, на който част от средната става липсва, за да посочи Роберт Донат, нашата Фийби го изпреварва — тя вдига своето пръстче и в тъмнината го завира в самото ми лице. Бива си я. Ще ви се хареса. Единствената беда е, че понякога е твърде любвеобилна. Прекалено се отдава на чувствата си за нейната възраст. Наистина така е. И още нещо прави — пише книги непрекъснато. Само че не ги завършва. Все за някаква девойка на име Хейзъл Уедърфийлд — само че нашата Фийби го пише Хейзал. Тази Хейзъл Уедърфийлд е момиче детектив. Минава за сираче, но все някакъв баща изскача отнякъде. Бащата е винаги „висок, привлекателен джентълмен, двайсетинагодишен.“ Убива ме. Тази наша Фийби! Бога ми, ще ви се хареса. Умна си беше още като съвсем малко хлапе. Когато беше съвсем-съвсем малка, водехме я с Али в парка, особено в неделни дни. Али имаше платноходка, с която обичаше да се забавлява в неделни дни, и ние водехме Фийби с нас. Тя си слагаше бели ръкавици и вървеше точно помежду ни, като същинска дама и прочие. И когато ние с Али поведохме разговор за разни работи изобщо, нашата Фийби все слушаше. Понякога забравяхме, че е с нас, защото беше такова малко детенце, но тя непрестанно ни напомняше за себе си. Прекъсваше ни през цялото време. Ту ще бутне или дръпне Али, ту мене и ще каже: „Кой? Кой казал това? Соби или дамата?“ И ние ще й отговорим, а тя ще каже „О!“ и ще продължи да слуша внимателно. Искам да кажа, смайваше и Али. И той я обичаше. Сега е на десет години и вече не е такова малко момиченце, но все още смайва всички — или поне всеки що-годе разумен човек.
И така, тя беше човек, с когото винаги ще ти е приятно да поговориш по телефона. Но много ме беше страх, че някой от родителите ми ще вдигне слушалката и тогава ще открият, че съм в Ню Йорк и изритан от Пенси и прочие. Затова просто си дооблякох ризата. Когато се приготвих съвсем, слязох с асансьора във фоайето на хотела, да видя какво става там.
Като изключим няколко пъпчиви младежи и няколко блондинки с вид на проститутки, фоайето беше доста празно. Чуваше се обаче оркестърът да свири в „Зала Лавендър“, та отидох там. Макар че нямаше голям наплив, дадоха ми лоша маса — съвсем назад. Трябваше да размахам един долар под носа на оберкелнера. В Ню Йорк парите наистина говорят. Честно слово! Оркестърът беше ужасен — Бъди Сингър. Страшно гърмеше, но не приятно, а отвратително. Имаше малко хора на моята възраст в кабарето. Всъщност нямаше нито един като мене. Повечето бяха наперени мъжаги с приятелките си. Освен на съседната маса. На съседната маса седяха три момичета по на около тридесет години. И трите бяха доста грознички и шапките им ги издаваха, че не са от Ню Йорк, но едната от тях, блондинката, не беше съвсем лоша. В нея имаше нещо мило и аз започнах да я заглеждам, но точно тогава келнерът дойде да ми вземе поръчката. Поръчах си уиски със сода и му казах да не го смесва — говорех страшно бързо, защото, ако вземеш да мънкаш и хъмкаш, те си мислят, че нямаш двадесет и една години и отказват да ти продават алкохолни напитки. И все пак си имах неприятности с него.