— Бъдете по-внимателен в изразите си, ако нямате нищо против.
Майко, каква дама. Царица, ей богу!
— Откъде сте, момичета? — запитах я.
Тя не ми отговори обаче. Предполагам, че въртеше очи да не би Петер Лоре да се покаже отнякъде.
— Откъде сте, момичета? — попитах я отново.
— Какво? — каза тя.
— Питам откъде сте. Не отговаряйте, ако не ви се иска. Не си напрягайте ума, моля.
— От Сиатъл, щата Вашингтон — каза тя. Оказа ми голямо благоволение с отговора си.
— Много добра събеседница сте — казах й. — Това известно ли ви е?
— Кое?
Не повторих. Така и така не ме слушаше.
— Имате ли настроение да потанцуваме с разни хватки, ако засвирят бърз танц? Не просташки, с подскачане или нещо подобно, а просто да потанцуваме леко и хубаво. Всички ще си седнат, когато оркестърът засвири бърз танц, особено старите и дебелите мъже, и ще имаме много простор. Съгласна ли сте, а?
— Безразлично ми е — каза тя. — Слушайте, на колко сте години?
Това някак си ме ядоса.
— О, боже мой, не разваляйте настроението — казах аз.
Дванайсетгодишен съм, ей богу. Едър съм за възрастта си.
— Слушайте, казах ви вече. Не обичам такъв език — каза тя. — Ако ще ми говориш все така, ще отида при приятелките си, да знаеш.
Заизвинявах се като луд, защото оркестърът започваше да свири бърз танц. Тя започна да танцува с хватки — но много хубаво и леко, не просташки. Наистина славно танцуваше. Трябваше само да се докоснеш до нея. И като се въртеше, задничето й трепкаше така хубаво! Взе ми ума. Истина ви казвам. Като седнахме, вече бях почти влюбен в нея. Ето така става с момичетата. Направят ли нещо хубаво, и да не са много приятни на глед, па дори и да са глупавички, почти се влюбваш и вече не знаеш къде си. Ах, тези момичета! Боже мой! Могат да те подлудят. Наистина могат.
Не ме поканиха да седна на масата им — от простотия, разбира се — но аз все пак седнах. Блондинката, с която танцувах, беше някоя си Бърнис Крабз или Кребз. Имената на двете грозни бяха Марти и Лавър. Казах им, че се наричам Джим Стийл, само за майтап. После се опитах да завържа малко интелигентен разговор, но беше просто невъзможно. С клещи трябваше да теглиш думите от устата им. Не можеше да се каже коя е най-глупавата. И трите непрекъснато въртяха очи из цялото кабаре, като че ли очакваха всеки миг да влезе стадо филмови звезди. Сигурно си мислеха, че като дойдат в Ню Йорк, филмовите звезди все ще се въртят в това кабаре, а не в „Сторк Клъб“ или в „Ел Мороко“ и прочие. След половин час най-после успях да разбера, че и трите работят в Сиатъл. Работели в едно застрахователно дружество. Запитах ги дали обичат работата си, но можеше ли да чуеш смислен отговор от тези квачки? Мислех, че двете грозни, Марти и Лавърн, са сестри, но те много се обидиха, като ги запитах. Явно беше, че никоя от тях не иска да прилича на другата, и имаха право, но беше много забавно все пак.
Танцувах и с трите поред. Едната грозна, Лавърн, не беше много лоша танцьорка, но другата, Марти, беше смърт. Все едно да влачиш Статуята на свободата по дансинга. Единственият начин да направя влаченето по-приятно беше да я позанасям малко. Затова й казах, че съм видял Гари Купер, филмовата звезда, на другия край на дансинга.
— Къде? — попита тя страшно възбудена. — Къде?
— Ух, само за миг го изпуснахте. Той току-що излезе. Защо не погледнахте, като ви казах?
Тя спря да танцува и запротяга врат над хорските глави, дано да го види.
— Ех, жалко! — каза тя.
Страшно я бях съкрушил обаче. Жал ми стана за нея. С някои хора не бива да се шегуваме, дори да го заслужават.
Но най-смешното стана после. Като се върнахме на масата, Марти каза на другите две, че Гари Купер току-що излязъл. Братче, Лавърн и Бърнис едва не се самоубиха, като чуха това. Страшно се развълнуваха и започнаха да разпитват Марти видяла ли го е и прочие. А моята Марти каза, че само за миг го е зърнала. Уби ме.
Затваряха вече бара, та им поръчах по две напитки, преди да са затворили, а за себе си поръчах още една чаша кока-кола. Масата гъмжеше от чаши. Едната грозна, Лавърн, ми се подиграваше непрекъснато, че пия само кока. Имаше много изтънчено чувство за хумор. Тя и Марти пиеха „Том Колинз“ (Марка разхладително питие. — Б. пр.) — посред декември, ей богу! Толкова му разбираха. Блондинката, Бърнис, пиеше уиски с вода. Просто го хабеше. И трите само въртяха очи да видят филмови звезди. Едва разговаряха — дори помежду си. Марти разговаряше повече от другите две. Току изтърсваше някоя просташка приказка: например тоалетната наричаше „женското заведение“, а оня нещастник, смачканият кларнетист на Бъди Сингър, намираше за „страхотен“, когато станеше прав и пускаше няколко фантастични луди вариации. Кларнета му пък наричаше „свирка“. Простичка си беше, няма що. Другата грозна, Лавърн, се мислеше за много духовита. Непрекъснато ме караше да се обадя на баща ми по телефона и да го попитам какво смята да прави тази вечер. Непрекъснато ме питаше дали баща ми си има любовница. Четири пъти ме пита все същото — ама че духовито! Бърнс, блондинката, почти не обели дума. Всеки път, когато я попитвах нещо, тя казваше: „Какво?“ Скоро това започна да ми действа на нервите.