Спомням си един подиробед. Единствения път, когато с Джейн почти бяхме стигнали до милувки. Беше събота и валеше дяволски силно, а аз седях у тях на верандата — имаха голяма стъклена веранда. Играехме шах. От време на време я занасях, защото не си вадеше царете от последния ред. Но все пак не я занасях много. Никак не ми се щеше да я занасям много. Наистина страшно обичам да занасям момичетата, когато ми падне случай, но странна работа: момичетата, които ми харесват, са от тези, които никога не ми се иска да занасям. Понякога си мисля, че би им било приятно, ако ги позанасям — дори съм уверен в това, — но мъчно е да започнеш, след като си ги познавал от доста дълго време и никога не си ги занасял. Та думата ми беше за онзи следобед, когато с Джейн почти стигнахме до милувки. Валеше като из ведро, ние седяхме на верандата и изведнъж онова пиянище, дето беше женено за майка й, излезе на верандата и попита Джейн дали има цигари вкъщи. Не го познавах много добре, но ми изглеждаше от онзи вид хора, които ще ви заговорят само за да ви поискат нещо. Мръсен тип. Както и да е, Джейн не му отговори, когато я запита дали знае къде има цигари. Тогава той я попита повторно, но тя пак не му отговори. Дори не вдигна поглед от играта. Накрая той си влезе вкъщи. Тогава попитах Джейн каква е работата. Тя дори на мен не искаше да отговори. Престори се, че е много съсредоточена върху следния ход в играта. И тогава изведнъж на шахматната дъска капна една сълза. На един от червените квадрати — братче, още я виждам. Джейн само я размаза по дъската с пръста си. Не зная защо, но това адски ме разстрои. Тогава станах и я накарах да се помести, за да седна до нея всъщност седнах в скута й, факт. Тогава тя наистина се разплака и докато се усетя, вече я целувах, където ми падне — по очите, по носа, по челото, по веждите, по ушите — по цялото лице освен по устата. Тя някак все не ме оставяше да стигна до устата. Както и да е, по-далече от това ние никога не отидохме в милувките. След малко тя стана и отиде да си сложи онзи пуловер в червено и бяло, който съвсем ми вземаше ума, и отидохме в някакво идиотско кино. По пътя я попитах дали мистър Кюдахи — така се казваше пиянището — не се е опитвал да я закача. Тя беше още малка, но имаше страшна фигура, а този мръсник Кюдахи не би се посвенил от нищо. Тя обаче ми каза, че не я е закачал. Никога не можах да разбера каква беше работата. От някои момичета никога нищо не можеш да разбереш.
Не искам да си мислите, че тя беше леден сталактит или нещо подобно само защото не се целувахме и не се закачахме много. Съвсем не. Ето например ние си държахме ръцете непрекъснато. Разбира се, това не е много нещо, но с нея е страхотно да си държиш ръцете. Повечето момичета, като им уловиш ръката, държат я като умряла в твоята или пък мислят, че трябва да си мърдат ръката, като че ли се боят да не се отегчиш или нещо подобно. А с Джейн не беше така. Ще влезем в някое кино при нещо подобно и веднага ще си хванем ръцете и няма да се пуснем, докато не свърши филмът. И то без да сменяме положението или да мислим, че правим кой знае какво. С Джейн дори не ме беше грижа дали ръката ми е изпотена или не. Само знаех, че съм щастлив. Истински щастлив.
Сетих се и нещо друго. Веднъж в киното Джейн направи нещо, което просто ми взе ума. Даваха кинопрегледа или нещо подобно и изведнъж усетих ръка отзад на врата си — нейната ръка. Странна постъпка. Искам да кажа, тя беше още малка, а повечето момичета започват да галят някого по врата, когато са на около двайсет и пет или трийсет и обикновено галят мъжете си или децата си — аз например галя сестричката си Фийби, но само от време на време. Но когато едно момиче те погали, то е толкова мило, че просто премаляваш.
Така или иначе, ето какво си мислех, като седях в това мръсно кресло в хола. Ах, тази Джейн. Щом стигна до момента, когато е седяла със Страдлейтър в идиотската кола на Ед Банки, просто полудявам. Знам си, че тя не би му позволила нищо, но все пак полудявам. Право да си кажа, дори не ми се приказва за това.
Във фоайето вече нямаше почти никой. Дори всичките съмнителни блондинки вече бяха изчезнали и изведнъж ми се поиска да се махна по дяволите. Нещо ме потискаше. А не бях нито уморен, нито нещо подобно. Отидох в стаята си и си облякох палтото. Погледнах и през прозореца да видя какво правят извратените типове, но навсякъде беше тъмно. Слязох долу с асансьора, взех такси и казах на шофьора да ме закара в „Ърни“. Това е нощен локал в Гринич, където брат ми Д. Б. ходеше доста често, преди да отиде да се продаде на Холивуд. Понякога водеше и мене. Ърни е голям, дебел негър, който свири на пианото. Страшен сноб е и едва ли ще ти проговори, ако не си някоя важна птица или знаменитост, или нещо такова, но на пианото свири наистина добре. Толкова е добър, че почти ти става противно. Не зная точно как да ви обясня, но така е, наистина много обичам да го слушам да свири, но понякога просто ми се ще да му преобърна проклетото пиано. Мисля, че това е, защото, когато свири, чувстваш, че е човек, който няма да ти проговори, ако не си важна птица.