ГЛАВА XII
Таксито, което наех, беше истински старо и вонеше, като че някой си беше повърнал червата в него. Все на такива вонливи таксита попадам, когато излизам късно нощем. На всичко отгоре навън беше глухо и самотно, макар да беше събота вечер. Почти нямаше жива душа. От време на време мъж и жена пресичаха улицата, прегърнати през кръста, или група хулигани с гаджетата си се смееха като хиени за нещо, в което сигурно нямаше нищо смешно. Ню Йорк е ужасен, когато някой се кикоти по улицата нощем. Чува се с мили надалеч. И това те прави самотен и тъжен. Така ми се искаше да можех да си отида дома и да си побъбря с моята Фийби. Най-после, след като се повозихме малко, се разговорихме с шофьора. Наричаше се Хорвиц. Много по-симпатичен беше от предишния шофьор. Както и да е, помислих си, че може да знае за патиците.
— Абе, Хорвиц — казах аз, — минавали ли сте някога покрай езерото в Централния парк? Долу, край южния вход?
— Какво каза?
— Питам за езерото. Онова малко езерце, където са патиците, нали знаете?
— Да, та какво?
— Е, нали знаете патиците, дето плуват из него? Пролет и лете. Не знаете ли случайно къде отиват зиме?
— Кой къде отива?
— Патиците. Не знаете ли случайно? Искам да кажа — дали идва някой с камион или нещо подобно и ги отнася, или отлитат сами — на юг ли, къде ли? — Хорвиц се извърна цял и ме изгледа. Много припрян тип беше, макар и не лош човек.
— Откъде, по дяволите, да знам? — каза той. — За какъв дявол ми трябва да знам такава глупост?
— Е, не се ядосвайте — казах аз. Страшно се беше ядосал, не зная защо.
— Кой се ядосва? Никой не се ядосва.
Престанах да разговарям с него, щом така лесно се обиждаше. Но той сам започна пак. Извърна се цял и каза:
— Рибите обаче не отиват никъде. Те, рибите, си стоят на мястото. В езерото си стоят.
— Друга е работата с рибите. Рибите са различни. Аз говоря за патиците — казах аз.
— Какво им е различното? Няма нищо различно тук — отвърна Хорвиц. Щом проговореше, изглеждаше, че се ядосва за нещо. — Бога ми, за рибите е по-тежко през зимата, отколкото за патиците. Та помислете малко, за бога, за какво имате тази глава?
Помълчах около минута. После казах:
— Добре. А какво правят рибите, когато цялото това езеро се превърне в дълбок лед и хората се пързалят отгоре?
Хорвиц пак се извърна към мен и ми закрещя:
— Какво правят ли, дявол да ги вземе? Стоят си на мястото, и толкова!
— Те не може да не усещат леда. Просто не може да не го усещат.
— Кой каза, че не го усещат? Никой не казва, че не го усещат — каза Хорвиц. Той така се разпали, че се изплаших да не блъсне колата в някой електрически стълб или нещо подобно. — Та те си живеят в самия лед. Такава е природата им, бога ми! Замръзват в едно положение за цялата зима.
— Така ли? Ами какво ядат тогава? Искам да кажа, ако са съвсем замръзнали, те не могат да плуват и да си търсят храна и прочие.
— Но боже мой, какво става с вас, та не разбирате? Ами че телата им поемат храна и всичко чрез водораслите и разните там боклуци в леда. Нали порите им са отворени? Такава им е природата, бога ми. Сега разбрахте ли ме? — каза той и целият се извърна да ме изгледа.
— Аха — казах аз и прекъснах разговора. Боях се, че ще разбие това идиотско такси. Пък и беше така докачлив, че не изпитвах никакво удоволствие да споря с него.
— Бихте ли желали да спрете да пийнем по чашка? — казах аз.
Той обаче не ми отговори. Може би още размишляваше. Все пак го попитах повторно. Добър човечец беше. Доста забавен и прочие.
— Нямам време за пиене — каза той. — Впрочем на колко си години, синковец? И защо не си си у дома и в леглото?