— Не съм уморен.
Когато слязох от таксито пред локала на Ърни и си платих, Хорвиц пак заговори за рибите. Не му излизаха от ума.
— Слушай — каза той. — Ако ти беше риба, майката природа щеше да се погрижи за тебе, нали? Право ти казвам? Да не си мислиш, че тези риби ей така си умират, като дойде зимата, а?
— Не, но..
— Дяволски прав си, не умират — каза Хорвиц и подкара колата, като че бягаше от ада. По-кибритлия човек не съм срещал. От всичко се докачаше.
Въпреки късния час у Ърни беше претъпкано. Повечето бяха галфони от подготвителните училища и колежите. Всички училища на света започват коледната ваканция по-рано от училищата, в които аз попадам. Имаше такава навалица, че едва можах да си оставя палтото на гардероба. Беше твърде тихо обаче, понеже Ърни свиреше на пианото. Бога ми, свиренето му беше нещо като свещенодействие. Няма друг като него. Още няколко двойки освен мен чакаха за маси и се бутаха и повдигаха на пръсти да зърнат Ърни, като свири. Пред пианото му имаше страшно голямо огледало, а самият той бе осветен с прожектори, така че всички можеха да наблюдават лицето му, като свири. Пръстите му не се виждаха, като свири — само едрото му лице. Страшна работа. Не зная какво свиреше, когато влязох, но каквото и да беше, здравата го осмърдя. На всички високи тонове слагаше трилери и правеше разни ефектни фокуси, от които ми призля. Но да бяхте чули тълпата, когато той спря да свири. Сигурно щеше да ви се приповръща. Просто полудяха. Бяха същите простаци, които се смееха като хиени в киното на онези места, които най не са за смях. Кълна се, че ако бях пианист или актьор, или нещо подобно и всички тези глупаци ме считаха за страхотен, щях да се намразя. Не бих желал дори да ми ръкопляскат. Хората все ръкопляскат, където не трябва. Ако бях пианист, щях да се затворя в килера и там да свиря. А като спря да свири и всички се изпребиха да му ръкопляскат, Ърни се завъртя на стола си и направи един страшно престорен скромен поклон. Искаше да покаже, че не е само страхотен пианист, но и дяволски скромен мъж. Ужасно фалшиво ми се видя — искам да кажа, като знаех какъв голям сноб е. Странно обаче, някак си ми дожаля за него, като спря да свири. Струва ми се, че той дори не съзнава кога свири добре и кога не. И не само той е крив за това. Виновни са донякъде и всички тези глупаци, които се пребиват да му ръкопляскат — те биха развратили всекиго, ако ги оставите. Както и да е, това пак ме потисна и ми развали настроението и аз едва ли не си взех палтото, да се върна в хотела, но беше още твърде рано и не ми се стоеше сам. Най-после ми намериха една отвратителна маса, до самата стена, зад една идиотска колона, откъдето не можех да виждам нищо. Масичката беше такава, че за да стигнеш до нея, трябва просто да се прекачваш през столовете, ако хората на съседната маса не станат да ти сторят път — а те, разбира се, никога не стават, мръсниците! Поръчах си уиски със сода, най-любимото ми питие след дайкири с лед. У Ърни сервираха алкохол и на шестгодишни, така тъмно беше там, пък и никой не се интересуваше на колко години си. И наркоман да си, пак не ги е грижа. Наоколо ми бяха все кретени. Честно слово. На другата масичка, от лявата ми страна, почти връз мене седеше смешен младеж със смешно момиче. Бяха горе-долу на моята възраст или малко по-големи. Много бяха смешни. Явно беше как се мъчат да не изпият прекалено бързо минималната си доза. Известно време се вслушвах в разговора им, защото нямаше какво да правя. Той й разказваше за някакъв футболен мач, на който бил през деня. Описа й всяка минута от играта — честна дума, не се шегувам. По-скучно нещо не съм чувал. Явно беше, че момичето му никак не се интересуваше от тоя мач, но тя беше още по-смешна от него, та сигурно не й оставаше нищо друго, освен да слуша. Не им е лесно на грозните момичета. Така ми е мъчно за тях понякога. А понякога не мога дори да ги гледам, особено ако са с някой глупчо, който им разказва подробно за футбол. От дясната ми страна пък разговорът беше още по-глупав. Вдясно от мен седеше един йейлски франт в сив костюм с много стилна жилетка. Всички тези аристократични копелета си приличат. Баща ми иска да ме изпрати в „Йейл“ или в „Принстън“, но кълна се, че няма да отида в никой от тези аристократични университети, та ако ще да пукна, бога ми. Както и да е, този йейлски франт беше със страшно хубаво момиче. Братче, колко беше хубава! Но да бяхте чули разговора им. Преди всичко и двамата бяха малко на градус. Докато я препипваше под масата, той й разказваше за някакъв тип от неговото общежитие, който изял цяла туба аспирин и едва не се самоубил. Момичето му само повтаряше: „Какъв ужас… Недей, мили. Моля ти се. Недей тука.“ Представете си да препипваш някое момиче и същевременно да му разправяш как някакъв си се самоубил! Убиха ме!