Страшно ми доскуча да седя сам. Нямаше какво да правя, освен да пуша и да пия. И ето какво направих: взех, че поръчах на келнера да запита Ърни дали иска да изпие една чаша с мене. Поръчах да му каже, че съм брат на Д. Б. Но не вярвам той да му е предал поръчката. Тези копелета никога не предават поръчката ти. И изведнъж едно момиче се приближи и извика:
— Холдън Колфийлд!
Казваше се Лилиан Симънс, брат ми Д. Б. ходи с нея известно време. Имаше много голям бюст.
— Здравей! — казах аз. Опитах се да стана, но това беше трудна работа на такова място. До нея стоеше някакъв флотски офицер, който изглеждаше, като че ли е глътнал бастун.
— Колко се радвам да те видя — каза Лилиан Симънс. Чиста преструвка.
— Как е големият ти брат? — Ето всъщност какво я интересуваше.
— Отлично. В Холивуд е.
— В Холивуд ли? Чудесно! Какво прави там?
— Не зная. Пише — казах аз. Не ми се щеше да говоря по въпроса. Тя очевидно считаше за голям успех това, че той е в Холивуд. Всички така мислят. Най-вече онези, които никога не са чели разказите му. Това ме вбесява.
— Колко интересно — каза Лилиан и ме представи на флотския офицер. Наричаше се капитан Блоп или нещо подобно. Беше от тези типове, които мислят, че ще ги вземат за педерасти, ако не си счупят поне четиридесет пръста, като се ръкуват с тебе. Боже, как мразя това.
— Самичък ли си, бебчо? — попита ме Лилиан. Беше заприщила цялото движение по пътеката. Очевидно обичаше да заприщва движението. Келнерът я чакаше да се отмести от пътя, но тя дори не го забелязваше. Много беше смешно. Очевидно не беше много симпатична на келнера, очевидно не беше много симпатична дори на флотския офицер, макар че беше излязъл с нея. И на мене не ми се видя симпатична. На никого не беше симпатична. Някак си ви караше да изпитвате съжаление към нея.
— Не си ли с момиче, бебчо? — попита ме тя. Вече бях станал от стола, а тя дори не ми каза да седна. Такива като нея могат да те държат с часове на крак.
— Не е ли красавец? — каза тя на моряка. — Холдън, ти просто се разхубавяваш от минута на минута.
Тук морякът й каза да тръгва. Каза й, че са задръстили цялата пътека.
— Холдън, ела на нашата маса — каза Лилиан. — Вземи си чашата.
— Но аз се готвех да си вървя — отвърнах аз. — Имам среща…
Явно беше, че се мъчи да се държи любезно с мене, за да го кажа после на Д. Б.
— Ах ти, малък дяволе. Така да бъде. И като видиш големия си брат, кажи му, че го мразя.
И тогава си отиде. Морякът и аз си казахме, че ни е било приятно да се запознаем. Нещо, което винаги ме убива. Винаги казвам: „Приятно ми беше“, когато се запознавам с хора, които никак не са ми приятни. Ако искаш да живееш с хората обаче, трябва да казваш такива неща.
След като й бях казал, че имам среща, не ми оставаше друго, освен да си вървя. Не можех дори да почакам да чуя Ърни да изсвири нещо поне донякъде свестно. Обаче по никой начин не можех да приема да седна на една маса с Лилиан Симънс и този моряк и да се отегчавам до смърт. Затова си отидох. Страшно ме догневя обаче, когато си вземах палтото. Вечно ще се намери някой да ти развали работата.
ГЛАВА XIII
Върнах се пеша в хотела. Изминах четиридесет и един чудесни блока. Не защото вече не ми се качваше и слизаше от таксита. Понякога ти дотяга да се возиш в такси, както ти дотяга да вземаш асансьора. Изведнъж просто изпитваш нужда да вървиш пеш, колкото и да е далече или високо. Когато бях малък, много често се изкачвах пеш чак до нашия апартамент. Дванайсет етажа.
Просто не личеше, че е валяло сняг. Почти нямаше сняг по тротоарите. Но беше страшен студ, та си извадих червения каскет от джоба и си го сложих — не ми пукаше как изглеждам. Дори си спуснах наушниците. Ех, кой ли ми открадна ръкавиците в Пенси, че ръцете ми мръзнеха сега! Не че щях да направя кой знае какво, ако знаех кой е. От шубелиите съм. Мъча се да не го показвам, но такъв съм си. Например, ако знаех в Пенси кой ми е откраднал ръкавиците, сигурно щях да отида в стаята на крадеца и да кажа: „Е добре, няма ли да ми върнеш ръкавиците?“ Тогава мошеникът, който ги бе задигнал, сигурно щеше да попита с много невинен глас: „Какви ръкавици?“ Тогава сигурно щях да отворя гардероба му и да намеря ръкавиците някъде. Може би скрити в идиотските му галоши или нещо подобно. Щях да ги извадя, да ги покажа на момчето и да кажа: „Това да не са твоите ръкавици?“ А мошеникът щеше да ми хвърли един престорено невинен поглед и да каже: „В живота си не съм виждал тези ръкавици. Ако са твои, вземи ги. Не ми трябват идиотските.“ Тогава сигурно щях да постоя няколко минути с идиотските ръкавици в ръце и щеше да ми се иска да му светна един в мутрата — да му разбия идиотската мутра. Само че нямаше да ми стиска да го сторя. Просто щях да стоя и да се мъча да изглеждам нахакан. Може би щях само да му кажа нещо много остро и обидно, да го ядосвам — вместо да го светна по мутрата. Ако ли пък кажех нещо много остро и обидно, той сигурно щеше да стане, да дойде при мен и да ми каже: „Слушай, Колфийлд, ти крадец ли ме наричаш?“ Тогава, вместо да кажа: „Точно така, мошенико, ти си мръсен крадец“, вероятно щях само да кажа: „Аз само зная, че ръкавиците ми се оказаха в твоите мръсни галоши.“ И тогава тази гад веднага щеше да разбере, че няма да го светна и сигурно щеше да каже: „Слушай, дай да се разберем. Ти крадец ли ме наричаш?“ И аз сигурно щях да кажа: „Никой не нарича никого крадец. Само зная, че моите ръкавици бяха в твоите идиотски галоши.“ Това можеше да продължи цели часове. Най-после щях да напусна стаята му, без дори да съм го светнал. Сигурно щях да отида в умивалнята, щях да изпуша тайно една цигара и да се правя на нахакан пред огледалото. Ето за какво си мислех през целия път до хотела. Никак не е приятно да си шубелия. Може и да не съм съвсем шубелия. Кой знае. Може би съм донякъде шубелия — и донякъде такъв тип, който не му пука много дали си е загубил ръкавиците или не. Това ми е големият недостатък — никога не ми пука, като загубя нещо, — това просто вбесяваше майка ми, като бях малък. Някои хора по цели дни търсят каквото са загубили. Аз пък като че ли никога не съм имал нещо, за което много-много да ми пука, като го загубя. Може би затова съм донякъде шубелия. Все пак това не е оправдание. Ни най-малко. Изобщо не бива да си шубелия. Ако трябва да разбиеш нечия мутра и ти се иска да го сториш, трябва да я разбиеш. Но мене просто не ме бива за това. По-скоро бих бутнал някого от прозореца или бих му клъцнал главата с брадва, отколкото да му разбия мутрата. Ужасно мразя побоите. Не толкова, че ще ме набият — това съвсем не ми е приятно естествено, — но при побоите най ме е страх от лицето на другия. Бедата ми е, че не мога да понасям да гледам лицето на другото момче. Нямаше да бъде така противно, ако ни вържеха очите и на двамата. Това е особен вид шубе, като си помислиш, но все пак шубе. Не се залъгвам.