— Не пуша — каза тя. Гласът й беше един тъничък-тъничък. Едва чувах какво казва. Даже не ми благодари, като й предложих цигара. Толкова разбираше от обноски.
Позволете ми да се представя. Името ми е Джим Стийл — казах аз.
— Имаш ли часовник? — попита тя. Разбира се, никак не я интересуваше как се казвам. — Ами на колко си години?
— Аз ли? На двайсет и две.
— Ами не се шегувай!
Някак странно ми прозвуча. Просто като малко момиченце. Човек би очаквал от проститутката да каже: „Разправяй ги на баба си“ или: „Не ме будалкай“, а не така по детски: „Не се шегувай.“
— А вие на колко сте години? — попитах аз.
— Достатъчно стара да ми е ясно всичко — каза тя. И остроумна беше. — Имаш ли часовник? — запита пак, стана и си съблече роклята през главата.
Наистина се почувствувах някак особено, като я видях да се съблича. Мисълта ми е, че някак много внезапно го направи. Зная, че трябва да се почувствуваш възбуден, когато някой стане и си съблече роклята през главата пред очите ти, но аз се почувствувах нищо. Съвсем не се почувствах възбуден. По-скоро се почувствах потиснат, отколкото възбуден.
— Имаш ли часовник, а?
— Не, нямам — казах аз. Братче, как особено се чувствах! — Как се казвате — запитах я. Тя беше само по розов комбинезон. Страшно неловко ми стана. Честно слово.
— Бебчо — каза тя, — да почваме ли, а?
— Не ви ли се иска да си поговорим малко? — попитах я аз. Зная, че въпросът ми беше много детински, но така дяволски неловко се чувствах. — Много ли бързате?
Тя ме изгледа, така че ли съм побъркан.
— За какъв дявол искаш да разговаряме? — каза тя.
— Не зная. Нищо особено. Просто си помислих, че може да ви е приятно да си побъбрим.
Тя пак седна на стола до бюрото. Явно беше обаче, че не й е приятно. Пак започна да мята крак — братче, какво нервно момиче!
— Не бихте ли взели една цигара сега? — казах аз. — Забравих, че не пушите.
— Не пуша. Слушай, ако ти се приказва, приказвай. Аз си имам работа.
Но аз не можех да измисля какво да й говоря. Помислих си да я запитам как е станала проститутка, но не посмях. И без това едва ли щеше да ми каже.
— Вие не сте от Ню Йорк, нали? — казах най-после. Само това можах да измисля.
— Не, от Холивуд съм — отвърна тя. После стана и отиде до леглото, където си беше оставила роклята. — Имаш ли закачалка? Не искам да ми се измачка роклята. Съвсем е чиста.
— Разбира се — казах веднага. Много се зарадвах, че си намерих работа. Занесох роклята й до гардероба и я закачих. Представих си как влиза в магазина да я купи и никой не подозира, че е проститутка и прочие. Продавачът сигурно си е мислил, че е обикновено момиче, когато я е купувала. Това адски ме натъжи — не зная точно защо.
Пак седнах и се опитах да подновя разговора. Тя обаче беше много лоша събеседница.
— Всяка вечер ли работите? — попитах аз и веднага разбрах каква глупост изрекох.
— Да — каза тя, като се разхождаше из цялата стая. Взе листа за менюто от бюрото и го зачете.
— А какво правите през деня?
Тя само сви рамене. Беше такава слабичка.
— Спя, ходя на кино. — Остави листа и ме погледна. — Но да почваме, а? Нямам много…
— Слушайте — казах аз. — Тази вечер никак не съм разположен. Прекарах лоша нощ. Честна дума, кълна се. Аз ще си ви платя, но ще се обидите ли много, ако не правим нищо? Държите ли много?
Бедата беше там, че на мене просто не ми се щеше. Право да си кажа, чувствах се по-скоро потиснат, отколкото възбуден. Тя ме потискаше. Зелената й рокля, окачена в гардероба, и прочие. Мисля, че никога не бих могъл да направя това с момиче, което седи по цял ден в някое глупаво кино. Истина, не бих могъл.
Тя дойде при мене и ме изгледа странно, като че ли не ми повярва.
— Какво ти е? — каза тя.
— Нищо — отвърнах. Братче, колко бях нервен. Работата е, че много скоро ми правиха операция.
— Така ли? Къде?
— На… как се казваше… на клавесина.
— Така ли? Че къде, по дяволите, се намира това?
— Клавесина ли? — казах аз. — Ами че в канала на гръбначния стълб. Искам да кажа, чак долу на гръбначния канал.
— Така ли? — каза тя. — Виж, това е лошо. — После седна в скута ми. — Какъв си ми сладур!
Страшно ми действаше на нервите. Постоянно си отдръпвах главата настрана.
— Още не съм съвсем оздравял — казах й.
— Приличаш ми на един от филмите. Нали знаеш? Как се казваше? Сещаш ли се на кого? Как му беше дяволското име?