— Не зная — казах аз. Тя все не се махаше от скута ми.
— Сигурно го знаеш. От онзи филм с Мелвин Дъглас. Този, дето играеше братчето на Мелвин Дъглас, дето падна от лодката. Нали знаеш за кого ми е думата?
— Не, не зная. Много рядко ходя на кино.
Тогава изведнъж тя започна да се държи особено. Толкова кално и противно.
— Престанете, моля ви се — казах аз. — Не съм в настроение, вече ви казах. Току-що ми е правена операция.
Тя не се помръдна от скута ми, а само ме изгледа страшно мръсно.
— Слушай! — извика тя. — Спях, когато този смахнат Морис ме събуди. Ако мислиш, че съм…
— Казах, че ще ви заплатя за идването. Наистина ще ви платя. Имам много пари. Работата е, че още не съм оздравял от много сериозна…
— Тогава за какъв дявол каза това на този смахнат Морис, че искаш момиче? Щом са ти правили операция на идиотското… как го каза, а?
— Мислех, че ще се чувствам по-добре. Малко прибързано си направих сметката. Не ви лъжа. Съжалявам. Станете за малко, че да си взема портфейла. Истина ви казвам.
Страшно беше ядосана, но стана от скута ми, така че можах да стана и взема портфейла си от шкафа. Извадих една петдоларова банкнота и й я подадох.
— Много ви благодаря — казах аз. — Страшно ви благодаря.
— Това са пет долара — каза тя. — Цената е десет. Явно беше, че започва да става неприятна. Боях се, че нещо подобно ще се случи, ей богу!
— Морис каза пет — отвърнах. — Каза петнайсет до обед и пет само за един път.
— Десет за един път.
— Той каза пет. Наистина съжалявам, но повече няма да дам.
Тя пак сви рамене както преди и каза студено:
— Бъди така добър да ми подадеш роклята? Или може би ще ти е трудно?
Много странно момиче. Дори с това тънко гласче можеше да те поизплаши. Ако беше някоя дебела, стара проститутка, с намазано лице и прочие, нямаше да е толкова страшна.
Отидох и й извадих роклята. Тя си я облече и после си взе спортното палто от леглото.
— Довиждане, хлапаче-глупаче — рече тя.
— Довиждане — казах аз. Не й поблагодарих. И добре, че не й благодарих.
ГЛАВА XIV
Като си отиде Сани, поседях в креслото и изпуших няколко цигари. Навън вече се зазоряваше. Боже, колко нещастен се чувствах. Не можете да си представите колко потиснат се чувствах. И тогава започнах да разговарям на глас с Али. Често си разговарям с него, когато съм много потиснат. Тогава му казвам да отиде у дома, да си вземе колелото и да ме срещне пред къщата на Боби Фалон. Боби Фалон живееше съвсем близо до нас в Мейн — преди много години. И ето какво се случи: веднъж ние с Боби щяхме да ходим с колелата си до езерото Седебиго. Щяхме да си вземем ядене и всичко, и въздушните си пушки — още бяхме съвсем малки — и смятахме да убием нещо с нашите пушки. Както и да е, Али ни чу, като се уговаряхме, и искаше да дойде с нас, но аз не му дадох. Казах му, че още е дете. Затова понякога сега, когато съм потиснат, все му казвам „Добре. Иди дома, вземи си колелото и ме срещни пред Бобивата къща. Побързай.“ И не че не го водех със себе си, като отивах някъде. Напротив, водех го. Но този ден не го взех. Той не се разсърди — никога не се сърдеше за нищо, — но все за това си мисля, когато съм много потиснат.
Най-после все пак се съблякох и си легнах. Искаше ми се да се помоля или нещо подобно, като си лягах, но не можах. Не мога да се моля винаги, когато ми се поиска. Първо, падам малко безбожник. Нямам нищо против Христос и всичко това, но останалите работи в Библията не ми са много по вкуса. Да вземем например апостолите. Първо да си кажа, адски ме дразнят. Е, след смъртта на Христос не са се държали лошо, но докато е бил жив, видял ли е някаква полза от тях? Чушки! Само са го предавали. От цялата Библия те ми са най-несимпатични. Ако искате да знаете истината, след Христос най-много ми харесва в Библията онзи лудият, който живял в гробниците и все се порязвал по камъни. Този нещастен глупак ми е десет пъти по-симпатичен от апостолите. В Хутънското училище много пъти спорех за това с Артър Чайлдс, онова момче, дето живееше на другия край на коридора. Този Чайлдс беше квакер и вечно четеше Библията. Много добро момче и аз го обичах, но никога не бяхме съгласни по много работи в Библията, особено за апостолите. Той все повтаряше, че ако не обичам апостолите, значи и Христос не обичам. Щом Христос сам си бил избрал апостолите, трябвало да ги обичам. А аз казвах — зная, че сам си ги е избрал, но ги е избрал наслуки. Не е имал време, казвах, да върви да ги проучва и не го обвинявам за това. Не е виновен, че не е имал време. Помня, че запитах Чайлдс как мисли, дали Юда, онзи, дето предаде Христос, е отишъл в ада, след като се е самоубил. Разбира се — каза Чайлдс. А ето къде не бях съгласен с него. Басирам се на хиляда долара, казвах аз, че Исус никога не е изпращал Юда в ада. И сега бих се басирал, ако имах хиляда долара. Сигурен съм, че който и да е от апостолите би го изпратил в ада — хем на бърза ръка, — но готов съм да се басирам на всичко, че не Исус го е изпратил. Чайлдс казваше, че грешката ми е, дето не ходя на църква. Преди всичко родителите ми имат различни религии и всички деца в нашето семейство сме безбожници. Право да си кажа, хич не мога да понасям свещениците! Във всички училища, където съм бил, гласът на свещениците беше все престорено набожен, като ни четяха проповеди. Господи, как мразя това. Не виждам защо да не говорят с естествен глас. Така фалшиво звучи, като говорят.