Както и да е, като си легнах, не можах и половин молитва да кажа. Щом почнех, все си представях как оная сладурана ме нарича хлапаче-глупаче. Най-после седнах в леглото и изпуших още една цигара. Никак не ми беше сладка. Трябва да бях изпушил най-малко два пакета, откакто напуснах Пенси.
Изведнъж, както си лежах и пушех, някой почука на вратата. Помислих си, дано не чукат на моята врата, но си знаех много добре, че е на моята. Не зная откъде знаех, но знаех. Знаех и кой чука. Голям телепат съм.
— Кой е там? — попитах. Доста се бях изплашил. Много ме е шубе от такива работи.
Пак се почука. Този път по-силно.
Най-после станах от леглото само по пижама и отворих вратата. Не беше нужно да светвам, понеже беше вече светло. Сани и Морис, пъпчивият оператор на асансьора, стояха пред вратата.
— Какво има? Какво искате? — попитах аз. Братче, гласът ми трепереше страшно.
— Нищо особено — каза старият Морис. — Само пет долара.
Той говореше от името на двамата. Сани само стоеше до него с отворена уста.
— Но аз вече й платих. Дадох й пет долара. Попитайте я — казах аз. Братче, как ми трепереше гласът.
— Десет долара струва, шефе. Аз ти казах. Десет долара за един път, петнадесет до обяд. Така ти казах.
— Не ми казахте така. Казахте пет долара за един път. Вярно, казахте петнадесет долара до обед, но много ясно чух…
— Отвори вратата, шефе.
— Защо? — казах аз. Божичко, сърцето ми биеше като лудо. Поне да бях облечен. Ужасно е да си само по пижама, когато ти се случи такова вещо.
— Да влезем, шефе — каза Морис, като ме блъсна силно с мръсната си ръка. Едва не паднах на задника си — толкова грамаден беше този кучи син. Докато се опомня, и двамата със Сани бяха в стаята ми. Държаха се, като че ли беше тяхна. Сани седна на перваза на прозореца. Морис седна в голямото кресло и си разкопча яката — беше облечен в униформата си. Братче, колко бях нервиран.
— Хайде, шефе, давай парите! Трябва да се връщам на работа.
— Казах ви вече десет пъти, не ви дължа нищичко. Вече й дадох пет…
— Стига плямпа. Давай парите…
— Защо пък да й давам още пет долара? — казах аз. Гласът ми трепереше страшно. — Вие се мъчите да ме изнудите.
Морис си разкопча цялата куртка на униформата. Отдолу имаше само фалшива яка на риза, но никаква риза или нещо подобно. Коремът му беше такъв един тлъст и космат.
— Никой никого не изнудва — каза той. — Давай парите, шефе.
— Няма да ги дам!
Като казах това, той стана от стола си и тръгна към мене. Имаше вид на много уморен или страшно отегчен човек. Господи, как ме беше страх. Помня, че бях скръстил ръце. Мисля, че нямаше да се чувствам така зле, ако не бях само по пижама.
— Давай парите, шефе! — Дойде съвсем до мене.
— Давай парите, шефе! — Само това си повтаряше. Истински простак беше.
— Няма.
— Шефе, ще ме принудиш да те обработя малко. Нямах такова намерение, но така ми изглежда — каза той. — Дължиш ни пет долара.
— Не ви дължа никакви пет долара — казах аз. — Ако ме ударите, ще надам адски рев. Ще събудя всичко живо в хотела — полиция и всички. — Гласът ми страшно трепереше обаче.
— Хайде, почвай! Скъсай се от рев. Чудесно! — каза Морис. — Искаш ли родителите ти да научат, че си прекарал нощта с една курва? Аристократично хлапе като тебе? Простак, ама доста хитър. Няма що.
Оставете ме на мира. Ако бяхте казали десет, работата беше друга. Но вие ясно…
— Ще ни дадеш ли парите или не? — И ме притисна до вратата. Почти целият беше легнал връз мене с косматия си корем.
— Оставете ме на мира. Махайте се, по дяволите, напуснете стаята ми! — казах аз все още със скръстени ръце. Господи, какъв хапльо бях!
Тогава Сани проговори за пръв път:
— Слушай, Морис. Искаш ли да му взема портфейла? Той е там на това, как го казват…
— Да, вземи го.
— Не пипайте портфейла ми!