— Да, много ми хареса. Имаше някои работи, които не ми особено харесаха, но, общо взето, трогателна пиеса.
— Какво не ви хареса? Можете ли да си спомните? Право да си кажа, беше ми някак неловко да говоря за Ромео и Жулиета с нея. Искам да кажа, тази пиеса е доста любовна на места, а пък тя беше калугерка и прочие, но нали ме питаше, поговорихме за нея.
— Ами не мога да кажа, че съм луд по Ромео и Жулиета — казах аз. — Тоест допадат ми… но не зная как да кажа. Понякога доста ме дразнят. Дори ми беше по-мъчно, когато убиха Меркуцио, отколкото когато Ромео и Жулиета се самоубиха. Работата е, че Ромео престана да ми е много симпатичен, след като Меркуцио бе промушен от онзи там другия, Жулиетин братовчед, как му беше името?
— Тибалт.
— Точно така, Тибалт — казах аз, — все му забравям името. Ромео беше крив за това. Искам да кажа, Меркуцио ми е най-симпатичен в пиесата. И аз не зная защо. Всички тези Монтегювци и Капулети не са лоши хора — особено Жулиета, но Меркуцио е… А, трудно ми е да обясня — той е и умен, и забавен, и всичко. Работата е, че просто полудявам от яд, когато убият някого — особено някого, който е умен и забавен, и всичко, — и то по чужда вина. Ромео и Жулиета поне си бяха сами виновни за всичко.
— В кое училище учите? — запита ме тя. Сигурно искаше да отклони разговора от Ромео и Жулиета.
Казах й — в Пенси. Тя била чувала за него. Каза, че било добро училище. Премълчах си. Тогава другата, онази, дето преподаваше история и конституция, каза, че трябва вече да тръгват. Взех сметката им, но те не ме оставиха да я платя. Тази с очилата ме накара да й я върна.
— Вие бяхте прекалено щедър вече — каза тя.
— Много мило момче сте. — Наистина беше симпатична. Малко ми напомняше майката на Ърнест Мороу, дето я срещнах във влака. Особено когато се усмихваше. Много приятно ни беше да се разговорим с вас — додаде тя.
Отвърнах, че и на мене ми беше приятно да поговоря с тях. Щеше да ми е още по-приятно обаче, ако не се боях през цялото време, докато говорехме, че изведнъж ще ме запитат дали съм католик. Това много често ми се случва, може би понеже фамилното ми име е ирландско, а повечето хора от ирландски произход са католици.
Всъщност баща ми е бил някога католик. Като се оженил за мама обаче, се отказал от това. Но католиците ще се опитат да разберат дали си католик дори ако не знаят фамилното ти име. Когато бях в Хутънското училище, познавах едно момче, Луис Шейни, което беше католик. Той беше първото момче, с което се запознах там. Двамата седяхме един до друг пред кабинета на лекаря: беше първият училищен ден и докато чакахме за медицински преглед, заговорихме за тенис. Той се интересуваше много от тенис, а и аз също. Каза ми, че всяко лято ходел на националните състезания във Форест Хилз и аз му казах, че също ходя, и тогава заговорихме за някои големи тенис-шампиони. Много разбираше от тенис за възрастта си. Истина. И изведнъж по средата на разговора, ни в клин ни в ръкав, ме запита: „Не забелязахте ли случайно къде се намира католическата църква в града?“ От начина, по който ме запита, беше явно, че се мъчи да разбере дали съм католик. Не че имаше някакви предразсъдъци или нещо подобно — ни най-малко, — просто искаше да разбере. Разговорът за тенис и прочие му беше приятен, но, разбира се, щеше да му още по-приятен, ако бях католик. Ето такива работи ме вбесяват. Не казвам, че това развали разговора ни — нищо подобно, — но и съвсем сигурно е, че не го направи по-приятен. Затова много се зарадвах, че тези две калугерки не ме запитаха дали съм католик. Не че щеше да ни се развали разговорът, ако ме бяха запитали, но сигурно вече нямаше да е същото. Не казвам, че осъждам католиците за това. Ни най-малко. Сигурно и аз щях да правя като тях, ако бях католик. Донякъде това е като куфарите, за които ви разказах. Искам само да кажа, че такива работи развалят хубавия разговор. Ето това е всичкото. Като станаха да си вървят, двете калугерки де, направих нещо много глупаво и неловко. Пушех цигара и като станах да се сбогувам с тях, случайно взех, че им духнах малко дим в лицата. Без да искам, разбира се, но им духнах. Взех да се извинявам като луд и те бяха много мили и учтиви, но все пак беше много неловко.
Като си отидоха, започнах да съжалявам, че им дадох само десет долара. Но нали се бях уговорил с тази Сали Хейз да отидем на театър, трябваше да имам малко пари за билети и прочие. Все пак съжалявах. Да се не видят и парите! Все те ще ти развалят настроението.
ГЛАВА XVI
Към дванайсет часа свърших със закуската си, но срещата ми със Сали беше чак след два часа, та тръгнах на дълга разходка. Двете калугерки не ми излизаха от ума. Все си мислех за тази очукана, стара касичка, с която обикалят да събират пари, когато нямат училище. Мъчех се да си представя майка ми или леля ми, или налудничавата майка на Сали Хейз, застанали пред някой универсален магазин, да събират пари за бедните в очукана стара касичка. Мъчно ми беше да си представя такава картина. Не толкова с майка ми, колкото с другите две. Леля ми се занимава доста с благотворителност — много е дейна в Червен кръст и други такива, — но винаги е много добре облечена и прочие, и когато се занимава с благотворителна дейност, пак е добре облечена, с начервени устни и с всичките му глупости. Не можех да си представя да се занимава с благотворителна дейност, ако трябва да е облечена в черно и да не е начервена. А пък майката на Сали Хейз! Боже пази! Тя ще тръгне да обикаля с касичка и да събира пари за бедните само ако хората й целуват задника, когато си пускат лептата. Ако само си пускат парите в касичката и си отминават, без да й кажат дума или да й обърнат внимание, няма да издържи и час. Ще се отегчи. Веднага ще си предаде касичката и ще отиде да обядва в някой елегантен ресторант. Ето кое ми хареса у тези калугерки. Явно беше поне, че никога не отиват да обядват в скъпи ресторанти и страшно мъчно ми стана, като си помислих, че никога не отиват да обядват в скъп ресторант. Не че е много важно, но все пак това ме натъжи.