Но сега е неделя — казах на момичето. То ме погледна.
— О, тогава не е там.
Страшно се мъчеше да си затегне кънките. Нямаше нито ръкавици, нито нищо и ръцете й бяха почервенели от студ. Помогнах й. Братче, от години не бях държал в ръка ключ за кънки. И все пак не бях забравил как изглежда. И след петдесет години да ми пъхнете такъв ключ в ръката и да е тъмно като в рог, пак ще позная какво е. Като й затегнах кънката, тя ми поблагодари и прочие. Много мило и учтиво дете беше. Боже, как обичам децата да са мили и учтиви, когато им затегнеш кънката или нещо подобно. Повечето деца са такива. Истина. Попитах я дали иска да изпие един горещ шоколад или нещо такова с мене, но тя каза: не, благодаря. Каза, че имала среща с приятелката си. Малките момиченца вечно имат срещи с приятелките си. Убиват ме.
Макар че беше неделя и Фийби нямаше да е там с класа си и макар че беше така влажно и отвратително, вървях пеша през целия парк до етнографския музей. Сигурен бях, че момичето с ключа за кънките говори за него. Познавах музейната практика в училищата наизуст.
Фийби ходеше в същото училище, където ходех и аз като малък и ние вечно посещавахме този музей. Имахме една учителка, мис Ейглетингър, която ни водеше там почти всяка събота. Понякога гледахме животните, а понякога нещата, които индианците правели в старо време. Грънци и сламени кошници, и други такива. Много ми е драго, като се сетя за това. И сега си спомням, след като разглеждахме всичките изделия на индианците, обикновено отивахме да гледаме някой филм в онази голяма аудитория, Колумб. Там вечно показваха как Колумб открива Америка, каква адска мъка вижда да накара стария Фердинанд и Изабела да му отпуснат пари за кораби, а пък после моряците му вдигат бунт и прочие. То кого ли интересуваше този Колумб, но всички си носехме много бонбони и дъвка, и други такива, а в тази аудитория имаше такава приятна миризма. Винаги миришеше, като че ли вън вали дъжд дори когато не валеше, а ти си в единственото хубаво, сухо и уютно място на света. Страшно обичах този дяволски музей. Помня, че трябваше да се мине през индианската зала, за да се стигне до аудиторията. Тя беше дълга-предълга зала и в нея можеше само да се шепне. Напред вървеше учителката, подире й класът. Вървяхме двама по двама, момче и момиче. Повечето пъти с мен вървеше онова момиче — Жъртруд Левин. Все искаше да ми държи ръката, а нейната беше вечно леплива или изпотена, или нещо такова. Подът беше от камък и ако държиш топчета в ръката си и ги изпуснеш, те подскачаха като луди и дигаха такъв адски трясък, че учителката спираше класа и се връщаше назад да види какво става. Но мис Ейглетингър никога не се сърдеше. После минавахме покрай онова дълго-предълго индианско бойно кану, дълго, кажи-речи, колкото три кадилака, наредени един подир друг; а в него двайсетина индианци, едни гребат, други просто застанали във войнствени пози и лицата им целите татуирани. В задната част на лодката имаше един много страшен индианец, с маска на лицето. Техният жрец. Настръхвах, като го гледах, но все пак ми харесваше. И още нещо. Ако пипнеш някое гребло или нещо, като минаваш, някой от пазачите ще каже: „Не пипайте нищо, деца!“, но винаги го казваше някак мило, не като полицай или нещо такова. После минавахме покрай един голям стъклен шкаф, в който индианците триеха пръчки една о друга, за да подхванат огън, а стара индианка тъчеше одеяло. Индианката, дето тъчеше одеялото, беше малко наведена, та й се виждаха гърдите и прочие. Ние всички се заглеждахме в тях под око, даже и момичетата, защото те бяха още малки и гърдите им не бяха по-големи от нашите. После, тъкмо преди да влезем в залата, при самите врати, минавахме покрай ескимоса. Той седеше над една дупка в онова заледено езеро и ловеше риба. Досами дупката имаше една-две риби, които беше вече хванал. Ама че шкафове имаше в този музей! Просто беше пълен с шкафове! На горния етаж имаше дори още повече. В тях елени пиеха вода от извора и птици летяха на юг да зимуват. По-предните птици бяха препарирани и висяха на жици, а тези отзад бяха просто нарисувани на стената, но изглеждаха също като че летят на юг, и ако си наведеш главата и ги погледнеш отдолу, струваше ти се, че те много бързо летят на юг. Най-хубавото нещо обаче в този музей беше, че винаги всичко си седеше на мястото. Никой не мърдаше от мястото си. Можеш да отидеш сто хиляди пъти и онзи ескимос все тъкмо ще е уловил двете риби, птиците ще продължават да си летят на юг, елените, с хубави рога и стройни тъничка крака, все ще си пият от това изворче, а индианката с разголените гърди все ще си тъче същото одеяло. Никой не се е променил. Единственото нещо, което ще се е променило, ще си ти самият. Не защото ще си много по-стар или нещо подобно. Не е точно там работата. Но просто ще си различен, и туйто. Този път ще си с палто. Или пък с момичето, което е вървяло до тебе в редицата последния път, сега ще е болно от скарлатина и ти ще вървиш с друго момиче. Или пък някоя друга учителка ще замества мис Ейглетингър и ще води класа. Или ще си чул майка си и баща си да се пердашат страшно в банята. Или пък ще си минал покрай някоя локва по улицата, в която се виждат разноцветни дъги от бензина в нея. Мисълта ми е, все ще си някак си различен — но все не мога да обясня добре. И дори да можех, не зная дали би ми се искало. Както вървях, извадих си ловджийския каскет и си го сложих. Знаех, че няма да срещна познати, а пък времето беше доста влажно. Вървях, вървях и все си мислех за нашата Фийби: как ходи в този музей в събота, както и аз ходех някога. Мислех си как тя гледа същите неща, както и аз гледах някога, и как и тя ще бъде различна всеки път. Не мога да кажа, че тези мисли ме натъжиха, но не ме и много развеселиха. Някои неща трябва да си стоят, както са си. Би трябвало да можем да ги поставим в един от тези стъклени шкафове и да не ги докосваме. Зная, че това е невъзможно, но все пак жалко е. Все за това си мислех, като вървях.