Все едно. Напъните да проумея подробностите при тези прехвърляния от свят в свят можеха само да ме докарат до лудост. Явно е имало промяна, щом се озовах в родния си свят… обаче пак нямах пари. Поне не и законни.
Волю-неволю, спрях избора си на канадския четвърт долар. Изобщо не започнах да си внушавам, че осмата Божа заповед не се отнася и за големите корпорации. Вместо това си обещах, че при първа възможност ще им възстановя загубата. Стиснах монетата и вдигнах слушалката.
— Номера, моля.
— Разговор с „Църковно обединение за благоприличие“, Канзас Сити, за тяхна сметка. Номерът е Щатска линия, 1224J. Свържете ме, който и да приеме разговора.
— Пуснете двадесет и пет цента, моля.
Пъхнах канадската монета в процепа и затаих дъх. Чух я да изтраква. И гласа на телефонистката:
— Благодаря. Не оставяйте слушалката. Изчакайте, моля.
Чаках. И още. И още…
— Поръчката за Канзас Сити… От „Църковно обединение за благоприличие“ ме уведомиха, че не приемат разговори за тяхна сметка.
— Не прекъсвайте! Моля ви, кажете им, че се обажда преподобният Александър Хергеншаймър.
— Благодаря. Пуснете двадесет и пет цента, моля.
— Ей, ама аз нямах никаква полза от първата монета. Твърде бързо прекъснахте връзката.
— Не я прекъснах аз, а абонатът в Канзас Сити.
— Ами, щом е така, обадете им се пак и този път им кажете да не затварят.
— Да, господине. Пуснете двадесет и пет цента, моля.
— Централа, ако имах дребни пари в изобилие, щях ли да искам разговор за тяхна сметка? Обяснете им кой ги търси. Преподобният Александър Хергеншаймър, заместник-директорът.
— Моля, изчакайте.
Послушах я, какво друго да правя.
— Преподобни? Абонатът в Канзас Сити помоли да ви предам, че не приемат разговори за тяхна сметка, дори да се обажда — цитирам го дословно — самият Исус Христос.
— Що за недопустим тон!
— Напълно съм съгласна с вас. Има и още нещо. Въпросният господин заяви, че никога не е чувал името ви.
— Ама че!…
Прехапах си езика. Не биваше да се излагам.
— Прав сте. Поисках да ми каже името си, а той затвори.
— Млад ли беше или възрастен? Бас, баритон, тенор?
— По-скоро момчешко квичене. Останах с впечатлението, че е някакъв разсилен, който отговаря на обажданията по време на обедната почивка.
— Разбирам. Благодаря ви за всички положени усилия. Според мен старанието ви далече надхвърли служебните задължения.
— За мен беше удоволствие, преподобни.
Когато излизах оттам, бях готов сам да се сритам. Обясних на Маргрете провала си чак когато бяхме вече на улицата.
— Най-скъпата ми, сам се гръмнах. Лично написах онова правило „никакви разговори за наша сметка“. Проверих внимателно дневника за разговорите и се убедих без никакво съмнение, че обажданията за наша сметка никога не са от полза за организацията. Девет от десет си бяха чиста просия… а „Църковното обединение за благоприличие“ не е благотворителна фондация. Ние събираме пари, не ги раздаваме. Десетото обаждане пък е или от побъркан, или от заядлив неверник. Затова наложих това твърдо правило и то веднага се оправда. Само от телефоните спестявахме стотици долари всяка година. — Засмях се насила. — Не съм си и представял, че ще се хвана в собствения си капан.
— Алек, а сега какво смяташ да правиш?
— Сега ли? Излизаме на Шейсет и шеста и започваме да махаме с ръка. Иска ми се да стигнем до Оклахома Сити преди пет следобед. Би трябвало да стане лесно, не е чак толкова далече.
— Добре. Но защо преди пет, ако позволяваш да попитам?
— Можеш да питаш винаги и за всичко, знаеш това. Радост за душата ми, престани да се правиш на самата кротост. Виждам, че си провесила нос, откакто зърнахме онзи дирижабъл. В Оклахома Сити има местно бюро на Обединението и искам да се доберем до тях преди края на работното време. Почакай само да видиш как ще постелят килимчето! Стигнем ли до там, край на неприятностите.
През целия следобед ми се струваше, че газим в гъста кал. Взимаха ни често на стоп, само че на съвсем къси разстояния. Постигахме средна скорост от трийсетина километра в час на магистрала, където е разрешено движение с деветдесет. И загубихме точно петдесет и пет минути, но със съвсем основателна причина — нахранихме се безплатно. За кой ли път шофьор на камион ни почерпи… само защото няма на този свят жив и здрав мъж, който може да си поръча нещо за ядене, без да покани и Маргрете, ако е наблизо. (И аз си получавам порцията като нейна собственост. Не се оплаквам.)
Храната ни отне двайсетина минути, но шофьорът прекара още половин час в прахосване на монети по четвърт долар за флиперите в заведението. Стоях отстрани и стисках зъби, а Маргрете не се отделяше от него, пляскаше с ръце и пищеше от радост, когато човекът събереше повечко точки. Бива си ги нейните инстинкти — шофьорът ни откара чак до Оклахома Сити. При това мина през града, а не по околовръстното шосе, и в четири часа и двадесет минути ни остави на пресечката на 36-та и „Линкълн“, само на един квартал от местното бюро на Обединението.