— Благодарско. Настанявай се, Марга.
— Ей, хора, чакайте малко! Госпожа Греъм не бива да остава тук… Сериозно ви говоря! Знаеш защо, Алек.
— Нищо подобно не знам. Тоя път си водя свидетел.
Честно казано, не бях сигурен дали човечето пред мен наистина е мошеник. Но сблъсъците с юристите отдавна ме бяха научили, че щом някой се опитва да те лиши от свидетел, значи работата вони на гнило. Затова „Църковното обединение за благоприличие“ винаги разполагаше със свидетели… и твърдо се придържаше към законите. Така ни излизаше по-евтино.
Настаних Маргрете и седнах до нея. Кръмпекър бе скочил, когато тя влезе и сега упорито не искаше да си седне на стола зад бюрото. Устните му потрепваха нервно.
— Всъщност би трябвало да се обадя на федералния прокурор.
— Че направи го де — съгласих се добродушно. — Вземи ей оная слушалка, набери номера. Хайде двамата да си поприказваме с него. И всичко ще му разкажем. Пред свидетели. Ще повикаме и хрътките от вестниците, а не само платените блюдолизци.
(Какво знаех ли? Ами нищичко. Само че наложи ли ви се да блъфирате, играйте на едро. А аз се страхувах. Този тип пред мен, притисна ли го в ъгъла, можеше да се брани като освирепял плъх… при това болен от бяс.)
— Точно така би трябвало да постъпя.
— Ами хайде де! Ще изредим всички имена, ще обясним кой какво е свършил и за какво е прибрал парички. Всичко на масата… преди някой да ми е пуснал малко цианкалий в супата.
— Не говори такива неща, моля те.
— Че кой да ги говори, ако не аз? А кого бутнаха зад борда? И от кого идваше поръчката?
— Няма защо да ме гледаш така!
— Тъй си е, Сами. Не вярвам да си ме бутнал ти. Просто защото те нямаше на кораба. Но пък може да е някой братовчед или кръщелник, а? — Дарих го с най-зъбатата си заговорническа усмивка. — Майтап бе, Сам. Старо приятелче като тебе не би жадувало смъртта ми. Но пък можеш да ми подшушнеш това-онова и да ме измъкнеш от кашата. Не е много приятно да те зарежат на другия край на света. Длъжник си ми.
(Все още не разполагах с никакви уличаващи го факти… освен с очевидната улика, че срещу себе си имах човек с гузна съвест. Затова го мачках безмилостно.)
— Алек, моля те, да се пазим от необмислени постъпки.
— Че аз заникъде не бързам. Но имам нужда от обяснения. И от пари.
— Давам ти честната си дума, че от всичко случило се знам само как онова тъпо корабче пристигна в Портланд без тебе. И ми се наложи — представи си само, за Бога! — да бия целия този път, за да присъствам, когато разбиват твоята каса от трезора. Какво излиза? Вътре има само сто хиляди. Другото липсва. Кой ги прибра, Алек? Кой те докопа?
Очите му само дето не пробиваха дупки в мен. Надявах се, че лицето ми не издава нищо. Но той успя да ме озадачи. Истината ли казваше? За това адвокатче да излъже беше по-лесно, отколкото да се изсекне. Дали моят приятел касиер-домакинът (или двамата с капитана в съучастие) бе ограбил онази каса?
Винаги предпочитайте по-простото обяснение, ако ви се налага да гадаете. По-вероятно беше този тип да мами, отколкото касиерът да открадне. И бих очаквал… не, бях сигурен, че капитанът е присъствал, ако касиерът е разбивал касата с ценностите на безследно изчезнал пътник. Двама морски офицери, натоварени с такава отговорност, ако са заложили кариерата и доброто си име, за да крадат, щяха ли да оставят незнайно защо сто хиляди? Защо да не вземат всичко и най-невинно да твърдят, че изобщо не са знаели какво съдържа моята каса? Усетих, че Кръмпекър се опитва да ме подхлъзне.
— Според тебе какво липсваше?
— А? — Той стрелна с поглед Маргрете. — Такова… По дяволите, нали там трябваше да има още деветстотин хилядарки! Парите, които не си дал на човека в Таити.
— Кой разправя, че не съм ги дал?
— Какво?! Алек, недей да оплиташ конците още повече. Господин З. ни каза. Опитал си се да удавиш в басейна неговия куриер.
Вторачих се в адвоката и се ухилих.
— А, за ония тропически бандитчета ли ми говориш? Опитаха да приберат пачките, без да обяснят кои са и даже без да драснат разписка. Отрязах ги, та затова оня хитрец накара горилата си да ме бутне в басейна. Хъм… Сам, май взе да ми просветва. Провери кой се е качил на „Конге Кнут“ в Папеете.
— Защо?
— Така ще намериш човека, който ти трябва. Не само е гепил пачката, ами ме бутна зад борда. И щом научиш името му, не си прави труда да искаш екстрадирането му тук. Само ми го кажи. Аз ще се погрижа за останалото. Лично.
— Проклет да съм, искаме да си върнем милиона!
— Ха, мислиш си, че можеш да докопаш парите? В края на краищата кацнаха в ръчичките на господин З., само че без разписка. А аз си изпатих, защото я поисках. Не ставай глупав. Тия деветстотин хилядарки ще ги видите на куково лято. Моят дял обаче е налице. Хайде, давай си ми стоте каймета. Ама веднага!