Онази отминала за мен епоха си има сериозни недостатъци. Някои са очевидни — липсата на канализация в къщите, както и никакви климатици и съвременна медицина. Ние изпитахме на гърба си още един, който отначало не се набива в очи. Няма ли камиони и леки коли, няма и стопаджийство. Е, случва се понякога да те качат в някоя фермерска талига, но едва ли има съществена разлика между скоростта на тътрещ се кон и ходещ човек. Когато можехме, поне давахме отдих на краката си по този начин, но двайсетина километра дневно беше твърде добро постижение… и не ни оставаше време да си отработим вечерята и да намерим подслон за през нощта.
Има един стар парадокс — за Ахил и костенурката. В него разстоянието до целта се дели на половинки до безкрайност. Въпросът е: „Кога ще стигнеш до целта си?“, а отговорът: „Никога не можеш да се добереш оттук дотам“.
Точно така „напредвахме“ от Оклахома Сити до Джоплин.
Още нещо само подхранваше беса и отчаянието ми — у мен все по-твърдо ставаше убеждението, че изживяваме последните дни, всеки миг можеха да настъпят Второто пришествие и Страшния съд. А моята любима, моята ненагледна още не бе се върнала в лоното Исусово. Стисках зъби да не я тормозя, макар и с цялата сила на волята си. Зачитах желанието й сама да преоткрие вярата. От тревога за нея сън не ме ловеше.
Струва ми се, че се поддадох и на лека лудост (освен на параноичното убеждение, че тези разтърсващи света промени са насочени лично към мен). Вече си мислех, макар и без никакви доказателства, че за безсмъртната душа на моята мила е жизненоважно да завършим това пътуване. Само ни позволи да стигнем до Канзас, всемогъщи Боже, и ще се моля неуморно, докато й разкрия истината и пътя към спасението. Господи наш, прояви тази милост!
Винаги търсех работа — миене на чинии или каквото и да е, въпреки че още имахме злато и сребро. Само че никъде нямаше мотели (естествено), а хотели с ресторанти се намираха рядко и не бяха особено големи, защото тук хората пътуваха рядко и почти винаги се хранеха по домовете си.
По-лесно се наемах да чистя конюшни. Предпочитах купищата мръсни съдове пред изгребването на конски фъшкии, пък и имах само един чифт обувки. Придържах се обаче към правилото — залавяй се за всяка достъпна честна работа и продължавай напред!
Може би ще се озадачите защо не се опитахме да се повозим в някой товарен вагон. Първо, не знаех хитрините, защото никога не бях правил това. Възпираше ме и опасението, че не бих могъл да гарантирам безопасността на Марга. А и дори товарният влак да се движи бавно, лесно е да си представите какво би ни сполетяло при едно неловко движение. Най-лоша ми се струваше заплахата в хората по железните пътища — бандити, скитници, дребни крадци, пияници. Не е нужно да обсъждам повече тези отрепки, защото държах Марга настрана от лапите им.
А тревогата ме гризеше отвътре. Спазвах обещанието си да не я принуждавам, но започнах да се моля на колене пред Маргрете. И накрая — о, радост, тя също започна да коленичи до мен. Не се молеше на глас, аз също престанах, като си позволявах накрая само да изрека: „В името Исусово, амин“.
И ето ме, карам аз тази двуколка. (Ох, че горещина! „На туй му викат циклон, чедо“, както би казала баба Хергеншаймър.) Стана, защото се хванах да изгреба фъшкиите от една конюшня. Както обикновено, работих там само един ден и обясних на собственика, че двамата със съпругата ми трябва да продължим към Джоплин, защото майка й е болна.
А той ми каза, че искал да върне тази двуколка в следващия град по пътя ни. Твърде много му се бяха събрали и не можеше да чака кога ще дойде кочияш да я прибере.
Предложих аз да се заема с това срещу още една надница — същите мизерни грошове, които ми даде за почистването на конюшнята. Той пък отговори, че без друго ми прави услуга, щом аз и жена ми толкова бързаме да стигнем до Джоплин.
И логиката, и обстоятелствата бяха на негова страна. Съгласих се. Но поне жена му ни приготви обяд за из път, освен закуската, която получихме след нощта в плевнята.
Затова и не бях чак толкова недоволен от живота, седнал в двуколката, въпреки жегата и всички неприятности. С всеки ден скъсявахме разстоянието до Джоплин, а моята любима вече се молеше. Сякаш ми просветваше пред очите.