Тъкмо навлязохме в покрайнините на някакво градче (не мога да си припомня името му — Лоуъл ли, Рейсин ли…), когато се натъкнахме на нещо, като че изскочило право от детските ми спомени — верски събор. Вляво от пътя беше гробището, добре поддържано, но с пожълтяла от засухата трева. Точно срещу него, отдясно, беше палатката на събора, издигната насред пасище. Почудих се дали това разположение е случайно или е плод на нечие хитроумие. Казах си, че ако можех да срещна тук преподобния Дани, не бих се съмнявал и за миг. Повечето хора, щом погледнат надгробните камъни, непременно се замислят за вечността в отвъдното.
Край палатката се виждаха плътно наредени двуколки и каруци, зад тях имаше и временна ограда за конете. От другата страна зърнах маси за пикник, набързо стъкмени от сковани греди и дъски, с остатъци от обяда. Значи беше сериозно библейско събрание от онези, които започват сутринта, прекъсват по пладне, за да се нахранят хората, продължават следобеда и свършват (с възможна почивка и за вечеря) едва когато евангелистът реши, че тук не са останали неспасени души.
Презирам онези новомодни проповедници в големите градове с техните петминутни „вдъхновяващи послания“. Чувал съм да твърдят, че Били Неделята можел да наставлява в пътя истинен седем часа, помагайки си само с няколко глътки вода, като повтори същото и вечерта, и на следващия ден. А сега… Нищо чудно, че езическите култове избуяха като тръстика в блато!
До палатката видях покрит с брезент фургон, в който бяха впрегнати два коня. На платнището бе написано:
БРАТ БАРНАБИ „БИБЛИЯТА“
Прочетох поставения пред палатката плакат, който гласеше:
Старата вяра!
Брат Барнаби „Библията“
Изцеления при всяка проповед
В 10 сутринта, 2 следобед и 7 вечерта
Всеки ден от неделя, 5 юни, до СЪДНИЯ ДЕН!!!
Подвикнах на кобилата и дръпнах поводите, за да я спра.
— Мила, само виж това!
Маргрете внимателно прочете плаката, но си замълча.
— Възхищавам се на храбростта му — продължих разпалено. — Брат Барнаби си залага доброто име на увереността, че Страшният съд ще настъпи преди времето за жътва… която може и да подрани при тези жеги.
— Но нали и ти очакваш скоро Съдния ден?
— Да, само че не залагам положението си в призванието… само безсмъртната си душа и надеждата за рая. Марга, всеки познавач на Библията тълкува пророчествата малко по-различно от останалите. Или в пълно несъгласие с тях. Повечето от наскоро навъдилите се предвестници не очакват Страшния съд преди двехилядната година. Ще ми се да чуя доводите и на брат Барнаби. Току-виж е прозрял някоя премъдрост. Имаш ли нещо против да останем тук за около час?
— Ще останем, докогато пожелаеш. Но… Алек, искаш ли и аз да вляза? Трябва ли?
— Ами… — (О, любима, как жадувам да дойдеш и ти!) — Предпочиташ да почакаш в двуколката ли? — Мълчанието й беше достатъчно красноречиво. — Разбирам. Марга, не те насилвам. Само едно ме тревожи… Не сме се делили през последните няколко седмици, освен при крайна необходимост. Знаеш защо. Напоследък ни размятат от свят на свят почти всеки ден. Не ми се и мисли, че може да ни връхлети поредната промяна, докато ти седиш тук, а аз съм вътре. Далечко е. Но можем да постоим отвън. Чува се добре.
Изведнъж тя изпъна рамене.
— Аз се държа глупаво. Не, ще влезем. Алек, искам да те държа за ръката през цялото време. Прав си, тези промени ни връхлитат мигновено. И не бих искала да ти попреча, ако желаеш да си при твоите единоверци.
— Благодаря ти, Марга.
— И, Алек… Ще се старая!
— И за това ти благодаря. Премного ти благодаря! Амин!
— Няма за какво. Ако се възнесеш в своя рай, искам да съм с тебе!
— Да влезем, скъпа.
Оставих двуколката в края на една плътна редица, после отведох кобилата при другите животни. Маргрете не се отделяше от мен. Щом доближихме палатката, отвътре се разнесе: „…своя кът! Освети и своя кът! Светлината може някому да покаже правий път! Затова…“
И аз щастливо се включих в общия припев:
— …освети и своя кът!
Беше ми хубаво.
Инструменталният съпровод се състоеше от малък преносим орган и внушителен тромбон. Учудих се, като видях лъскавата му мед, но се и зарадвах. Нищо не може да замести тромбона при съпровода на „Божия град“, а и без него е почти немислим „Божият син се стяга за бой“.
Хор в ангелски премени подкрепяше духа на паството. Предположих, че певците са сбрани надве-натри от околността, защото белите им роби бяха набързо съшити от чаршафи. Но и да им липсваше професионализъм, предостатъчно го заместваха с жар и усърдие. Не е задължително църковната музика да се изпълнява съвършено, стига да е искрена… и гръмогласна.