Отново склоних глава, но внезапно осъзнах какво ставаше наоколо — гръмко цвилеха уплашени коне, брезентът на палатката плющеше, коловете се разтърсваха. Тъкмо вдигнах поглед и платнището се разцепи, след миг вятърът го отнесе. Земята тръпнеше, небето притъмня.
Тръбният зов разтърси костите ми, нечуван до този ден вик проехтя, радостен и ликуващ. Помогнах на Маргрете да се изправи.
— Часът настъпи, мила!
И се понесохме нагоре.
Въртяхме се презглава, подхвърляни от завихрения въздух — същинско канзаско торнадо. Бурята ме откъсна от Марга, опитах се да я достигна, но не успях. Не можете да се борите с торнадо. Оставяте се да ви отвее накъдето му хрумне. Но аз знаех, че тя е спасена.
Въздушният поток ме задържа дълъг миг на петдесетина метра над земята. Конете бяха разбили оградата и препускаха бясно, долу се щураха хора, които не бяха поети от стихията. Вятърът ме завъртя отново и видях гробището.
Гробовете се отваряха.
ХХII
„При общото ликуване на утринните звезди,
когато всички Божии синове
възклицаваха от радост.“
Вятърът ме завъртя и повече не зърнах гробовете. Когато отново се обърнах с лицето надолу, земята вече не се виждаше, имаше само кълбящи се облаци, грейнали сияйно отвътре в кехлибарено, светлосиньо и зеленикаво-златисто. Все така търсех с поглед Маргрете, но вихрушката доближаваше малцина до мен за миг и моята любима не беше сред тях. Не се тревожех, Господ щеше да се погрижи за нея. Временното й отсъствие не можеше да ме смути. Заедно преодоляхме единственото важно препятствие в живота.
Замислих се точно за това. На косъм бяхме! Ами ако на онази дърта кранта й бе паднала подкова, за да стигнем до мястото час по-късно? Отговорът е: никога нямаше да успеем. Зовът щеше да прозвучи, докато сме още на път, без никой от двамата да е пречистил душата си. И вместо да се възнесем, щяхме да дочакаме Съдния ден затънали в грях, за да бъдем запратени право в ада.
Вярвам ли в предопределението?
Чудесен въпрос. Сега да се заемем с онези, на които все пак имам отговор. Не бях в състояние да измеря времето, през което се носех в онези облаци. Случваше се да зърна и други хора, но никой не беше достатъчно наблизо, за да си поприказваме. Чудех се кога ли ще видя Исус — нали Той е обещал, че ще ни посрещне в небесата?
Напомних си, че така би се държало детенце, което тропа с краче и настоява мама да изпълни молбата му веднага, а тя само отвръща: „Търпение, миличко. Още малко.“ За мен и Господ времето не е едно и също, пише го и в Библията. Нямах представа колко работа има да свърши Исус през Съдния ден. Е, поне за едно негово занимание ми бе напомнено — онези разтварящи се гробове. Умрелите с името Христово на уста (колцина са били — милиони? милиарди?) щяха първи да срещнат нашия Небесен Отец и, разбира се, Исус щеше да е с тях по време на това величествено събитие. Бе им обещал.
Щом проумях причината за бавенето, изведнъж ми олекна. Охотно щях да изчакам и своя ред да видя Господа наш… и тогава щях да отправя към него единствената си молба — двамата с Маргрете да сме отново заедно.
Без никаква грижа, отпуснат и спокоен, без да изпитвам жажда или глад, аз се носех без усилия из облаците. Започвах да изпитвам обещаното блаженство. И заспах.
Сигурно се бях унесъл задълго заради пълното изтощение през последните три седмици. Щом се събудих, прокарах длан по бузите си и наболата четина ми подсказа, че са минали поне две денонощия. Докоснах предния джоб на куртката си — да, моят верен „Жилет“, подаръкът от Марга, си беше на мястото. Нямах обаче нито сапун, нито вода, нито огледало.
Усетих леко раздразнение, защото се бях събудил от тръбен зов (не онзи велик Зов, сега вероятно свиреше някой дежурен ангел) и нямаше нужда никой да ми подсказва значението му: „Хайде, стегнете се! Ваш ред е!“ А аз съм небръснат от два дни. Ама че неприятно!
Ангелите ни насочваха като същински пътни полицаи, за да се подредим както те искаха. Не се съмнявах, че са ангели — имаха си криле и бели одежди, а видът им будеше страхопочитание. Близо до мен прелетя един, който беше висок към три метра. Не размахваха крилете си (по-късно научих, че ги носят само за тържествени случаи или като белег на положението си). Открих, че мога да се придвижвам според указанията им. Досега не успявах да помръдна по свое желание.
Първо ни подредиха в колони, проточили се вероятно на хиляди километри, после събраха колоните в редици по дванадесет, накрая напластиха редиците една над друга, също по дванадесет.